Васил Михайлов и Гергана в София - 1967 г.
Малко хора знаят, че съпругата на актьора Васил Михайлов, който на 6 април стана на 76 г., е видна журналистка. Още от едно време тя предпочита да стои в сянка.
Гергана Михайлова е завършила българска филология в СУ „Св. Кл. Охридски”. 28 г. работи в професията, най-напред в Националното радио, редакция „Литература и изкуство”, а след това дълги години е изтъкнат автор и редактор в най-тиражното навремето списание „Жената днес”. Гергана Михайлова е автор на биографичните книги за Тодор Колев „Варненското софиянче от Шумен”, „Емил” за Емил Димитров, и двете книги са издания на изд. “Слънце”, на биографичната книга “Балерината Красимира Колдамова”, издание на Академията на науките.
Гергана пристигна на срещата ни делова, напета, гримирана, с ефектна прическа.
- Да пием кафе?
- Днес трябва да пия само чай – отговаря ми късо в неин стил. - А и бързам да прибера малкия внук от детската градина.
Явно спазва лунната диета.
- Питам я какви са тия писания в някои вестници, че била много зле, че мъжът й Васил Михайлов стоял до леглото й, едва ли не се молел да оцелее, да се оправи.
- Аз имах операция на тазобедрената става точно преди година и ходих един месец с две патерици и още месец с една патерица, това ми беше проблемът. Но това си е нормално след смяна на тазобедрена става.
- Спекулират колегите?
- Отказвам да ги наричам колеги, а също и журналисти. Нормалните професионалисти проверяват фактите и чак след това ги публикуват. Какви са тези хора, не знам. Това не е журналистика. Случайно са в професията. Писаха за Васил, че не може да вижда, не може да ходи. Съседи ни питат учудено защо ги пишат тия неща. Да им отговорят издателите на плюващите вестници. Васил има навик да излиза с бастун и го прави, за да се пази, понеже често се спъва. По същото време, когато вървяха тези „бастунени” публикации за “закъсалия” Васил, през месец ноември той изигра тринайсет представления във Военния театър, това може да се провери в програмата на театъра. И, както знаете, бе на 75 години! Чудя се на телевизиите как канят хора от подобни вестници да говорят по морални и етични проблеми. И те с охота отиват да се “покажат на телевизора”. Нима мислят, че това, което пишат, и това, което говорят, са две различни неща? Липсата на морал е завинаги. Нарича се демагогия. Бяха изкарали веднъж Васил за баща на Дарина Павлова. Моите синове започнаха да се кодошат: “Кака няма ли да изпрати нещо на братчетата си?”.
- Празнувахте ли златната си сватба?
- Празнувахме петдесет години в тесен кръг. Васил трябваше да ходи на снимки в Сандански.
- Може ли да разкажеш за вашето запознанство преди 50 г.? Да разкажеш за големия Васил Михайлов през погледа на негова съпруга?
- Никъде не съм го разказвала досега. Бяхме студенти. Преди първи май се бях включила в студентска група, която пътуваше с намаление. Чаках на гара “Подуяне”, защото ми беше близко до “Бирюзов”, където живеех. Чаках влака на малкото си куфарче и двама келеши се закачаха с мен. Преди това обаче се бях загледала в едно момче на края на перона, което също ме фиксираше.
- Любов от пръв поглед?
- Едва ли, но харесване от пръв поглед. Застанал с вдигната яка на шлифера, той беше преметнал през рамото си голям колкото куфар магнетофон “Смарагд”. Да имаш тогава унгарски магнетофон си беше лукс. Той се приближи към нахалниците и ги изгледа с неговия поглед, който си го имаше от онова време. Респектира ги и те набързо изчезнаха. Първата му реплика към мен беше: “Да не ви досаждам”. А аз бързо казах “Не, не ми досаждате”. Пристигна влакът, пълен със студенти, не можем да се качим дори на първото стъпало на вагона, така претъпкан. Сместихме се. И докато пътувахме, аз до Пловдив, а той до Стара Загора, той стоеше с ръце, опрени така, че да ме пази да не ме блъскат. Кавалер и половина и даже още три четвърти! Заговорихме се, главно за театър, и досега съм му голям фен. Тогава стана ясно, че е втори курс студент във ВИТИЗ. Влакът не си даваше зор и най-после се добрахме до първото купе, където беше неговият съученик и състудент Стефан Германов. И какво се оказа: двамата хвърляли чоп кой да вземе магнетофона и кой да отиде на Централната гара, за да пази места във влака. Така че можеше да бъде и обратно и никога да не се срещнем с Васил.
Ето на това му викат пръста на съдбата
Разбрахме се на връщане пак да пътуваме заедно. От Пловдив влакът тръгваше в шест и половина сутринта, а от Стара Загора в четири и половина. Баща ми ме изпраща на гарата, а Васил слязъл да ме посрещне на перона. И го запознах с баща си. Вече имахме места в купето. Чудя се аз защо всички се смеят на нашия разговор. А той през цялото време говорел, че жена му, която е бременна, ще се качи от Пловдив и че трябва да има място да седне. На всичкото отгоре двамата си говорим на “вие”. И чувам Васил да казва: “Ама ние сме модерно семейство и си говорим на “вие”. Пристигнахме на Подуяне, аз се качвам на трамвай “тройката” и му махвам за довиждане. И докато той казва “Кога...”, трамваят тръгна. Обаче той спомена, че се хранят в стола на тогавашния Икономически институт. Не след дълго с една приятелка цъфваме в стола на Икономическия. И той там. На следващата година заминах тайно от родителите си на терена, където снимаха някакъв филм. Бяхме студенти, спяхме на палатки в Кайлъка. С едно кану отивахме да си купим провизии от града. Беше и весело, и романтично. Един състудент на Васил каза: “Много започнахте да се карате. Значи или ще се разделите, или ще се ожените”.
Позна! Оженихме се!
Предния ден се обадихме от София на родителите си все пак да ги уведомим. Майка казва “елате тук”. Аз си знаех, че баща ми няма да ни разреши. Баща ми не беше строг, но ме беше помолил да не се омъжвам, преди да завърша образованието си. Така че решихме да се оженим веднага. Юли месец, всички заминали на почивка. Намираме само състудентите му Жоржета Чакърова, Наталия Бардская и Климбо. Той беше зает обаче в телевизията, така че Жоржета и Наташа ни станаха кумове. Наташа беше с панталони и я обявихме за кум. Сещаме се, че няма букет, тичат и купуват бели и розови гладиоли. Всички бързаме. Васил се изкодоши, че “попа” го няма. Появи се чиновничката, свърши набързо женитбата. Васил отиде на репетиция, Жоржета в телевизията, а аз отидох да изпратя Наташа до гарата, заминаваше си за Съветския съюз. И оставам сама с букета в големия град. Занесох го в една будка да го пазят, че ме беше срам да ходя с него по улиците. Макар че с една копринена рокля в зелено и кафяво не личеше да съм булка! Сватбеният ни обед беше в Унгарския ресторант. На съседната маса седеше големият Георги Стаматов.
После Васил тръгва на турне, а аз за Пловдив. Не след дълго Васил ми се обажда, “Трябва да отидеш в Стара Загора при нашите. Стефан и Живко ще те посрещнат на гарата и ще те заведат”. Така стана, а после трябваше да се срещнем с Васил в Казанлък. Някъде към Шипка виждаме техния рейс, спираме, аз изскачам от колата, Васил от автобуса и двамата тичаме един към друг по средата на пътя и се прегърнахме. Беше си като в сцена от филм, но реална, истинска.
До последния си миг ще си спомням как червената риза на Васил се развяваше!
- Като във всеки брак сигурно сте имали катаклизми?
- В брака ни сме минали през много катаклизми, през мнооого. Особено като стана известен. Особено по времето на “Капитан Петко войвода”. Обаждаха ми се от седем до седемдесет и седем годишни момичета, жени и баби. Всяка минута звънеше телефонът. Можеш ли да си представиш, не преувеличавам, всяка минута. Пожелах да си сменим номера на телефона, но той не го направи. Много ни се развалиха отношенията по това време. Сдърпахме се и по повод депутатството му във ВНС от квотата на БСП. Колегите доста ми се подиграваха тогава за противоположните ни идеи. Но той ми се оправдаваше така: “Те първи ме поканиха”. Като депутат той не взе нито стотинка. Остана на заплатата си от театъра. Иначе трябваше театърът да му плаща хонорари. Имаше по пет представления в седмицата. Той не искаше да товари любимия си театър, играеше в много представления, беше в силата си. Не е взел един лев от депутатство.
- Не ти е бил лесен животът с Васил...
- Не, никак не ми е било лесно. Той беше от най-употребяваните актьори. Играл е и Стамболов, и Стамболийски, да не изброявам. Когато най ми е трябвал, все го е нямало вкъщи. Но така е в живота, трябва да има компромиси, да отстъпиш, да разбереш, да бъдеш добър. И най-вече мъдър. Във Васил има голямо чувство за вярност, за благодарност.
Савка ЧОЛАКОВА
