Какво става с малките клетници, които навършват определена възраст и трябва да напуснат домовете за сираци?! Ами… нищо! Всеки, кой как може, си хваща по пътя. Но когато си не само без дом, но сакат и полусляп, перспективата е повече от трагична. В такова положение е Веско Христов, който си търси дом и събира пари от просия за... очна операция. Единственото му богатство е джиесемът, който милозливи хора са му подарили наскоро.
Показва ми личната си карта, за да се легитимира. На въпроса ми дали е ял, отговаря че… не е гладен. Горд е. Настанява се в стола, като оставя настрани патериците. Сваля очилата и ми показва полусляпото си око. Оттук започва неговата изповед пред репортера на народното издание:
- Веско, каза ми, че няма къде да живееш...
- Известно време бях на Централна гара, ама оттам ни гонят полицаите. Има и лоши. Освен че те гонят, и те обиждат: „Сакат, грозен!...” – ей така ме навикват. Ходя при отец Иван в Нови хан – той е прекрасен човек. Помагал ми е с храна, с пари – добър отец е той. Даде ми една гривна подарък – с всички светии на нея и осветена, да ме пази. Аз съм християнин.
- Къде спиш сега?
- Сега спя при един приятел. Добър човек, който ме приюти временно. На мен ми е съвестно, че той по цял ден е на пазара – продава чорапи. Колко ще изкара човекът?! – гледам да не му тежа. Мислил съм дали не мога да му помагам и аз, да го отменя за няколко часа, но с тия патерици не мога да стоя прав дълго време. Ако поне си оправя зрението, да мога да виждам, нещо надомно, да речем, мога да се науча да правя. Казаха ми, че поне 1000 лева трябва да имам за тая операция, която да ми отвори окото, че сега, като махна очилата, плаша хората.
Не знам кой път да хвана!
Не съм крал никога – каквото ми дадат от сърце хората, благодаря им. Ходих в община Преслав да моля да ми отпуснат еднократна помощ – отказаха ми, защото нямам постоянен адрес. Отворих една банкова сметка за всеки случай – ако иска някой да ми помогне за операцията. В тая сметка не бъркам - за операцията на окото е. Веднъж само бръкнах за храна – гузно ми стана, ама и гладен не се стои!...
- От какво си така – с патерици, със затворено око?..
- Аз от малък съм така. Роден съм в Саламаново, Шуменско. Циганка е майка ми, баща ми – турски циганин и той – Рамадан. Не съм виновен какви хора са ме създали. Малък съм бил, когато майка ми ме хвърля отвисоко и ми прави тая травма на окото. Прекарал съм и детски паралич. Ей така, дефектен, майка ми ме оставя в дом за сираци. Баща ми не бил съгласен, ама какво да прави!... Тя после се жени за друг мъж и четири деца общо е родила - всичките ги оставя. Майка си не съм я виждал през тия години, баща си съм го виждал – и той живее в мизерия. Една сестричка имам, с която се обичаме, и сега, ако събера по Великден малко парици, ще отида да я видя – в Карлово е тя. Хората не обичат циганите, знам. Знам, че и на мене всички не вярват и не искат да дават пари на болен и безполезен човек като мене. Ама и аз душа нося, и аз въздух дишам!... До 18 години бях в интернат в едно врачанско село. Благодарен съм, че докато бях там, на държавни разноски ме пратиха в Плевен да ми направят операция – кривоглед бях. Два пъти ме оперираха и ме пооправиха, но лявото око си остана затворено. Клепачът трябва да се повдигне. Гладен ще ходя, но ще ги събера тия пари за операцията!
- Сега е 3 следобед. Какво си ял днес?
- Една милинка.
- Къде просиш?
- До църквата в Банкя. Познават ме вече там хората – помагат ми – с дрехи, с храна, кой с каквото може. Има един млад отец там, и той ми помага. Счупи ми се личната карта – била е в задния ми джоб и като сядам, се пречупва, отецът ми даде 30 лева да пътувам до Шумен да си я сменя. Все още има добри хора! За рождения ми ден ми направи много хубав подарък – джиесем, едно приятелче, с което сме били заедно в приюта в „Захарна фабрика”.
- Вярно ли е, че си молил Симеон Дянков за помощ навремето?
- Вярно е, даже от bTV са ходили в Преслав да ме търсят по тоя повод – да правят репортаж с мене. Аз исках от Дянков да ми помогне да живея някъде. Бил съм в „Красна поляна” в общежитието, в Дома за временно настаняване в „Захарна фабрика” съм бил. В старчески дом не ме приемат, защото нямам инвалидна пенсия – само 54 % инвалидност – трета група ми дадоха от ТЕЛК. Във Варна се явих на ТЕЛК. Спряха ми парите, защото нямам 5 години трудов стаж назад. В пълна безизходица съм! Дянков нищо не ми помогна. Е, даде ми някакви дребни пари да си купя нещо за ядене. Но ми направи впечатление, че докато му разказвах живота си, нищо не трепна в тоя човек -
не изрази никакво съжаление!...
- Веско, какво искаш да кажеш на хората през вестника ни?
- Че мечтая да ми се отвори окото! Боря се да събера тия пари, които са нужни. Много искам! Сега ми се подиграват, смеят ми се... Мисля, че ако не съм такъв едноок, по ще си оправя живота!...
Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА
