Днес се навършват 72 години от разстрела на големия ни поет и революционер Никола Вапцаров. Вапцаров е удостоен посмъртно със Световната награда за мир – избран измежду десетки предложения от десетки страни. Луи Арагон, който го предлага за нея, пише в мотивите си , че му я присъжда с гордост. През 1942 г. е осъден на смърт по силата на Закона за защита на държавата. Разстрелян e от тогавашните български власти на гарнизонното стрелбище в София заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов.
По повод 72 години от разстрела на Никола Йонков Вапцаров вчера в Музеен комплекс - Банско бе представен документалният филм „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“ на Костадин Бонев, продуцент и режисьор.
Днес от 12.00 часа пред паметника на Никола Вапцаров на площада в курортния град ще бъдат поднесени венци и цветя от институции, граждани и гости на Банско.
Животът на човека е поредица от радости и скърби. Следвайки своя начертан житейски път, той се стреми да остави нещо след себе си за идните поколения.
Десетилетия наред българският народ живее с поезията на Никола Вапцаров. Всеки човек открива свои истини в неговите накъсани, задъхани стихове. Поезия приемана, преосмисляна, оспорвана, но винаги вълнуваща. Поезия млада, вечна и непрекъснато актуална. Поезия, която не бе захвърлена само върху пожълтелите прашни архиви на литературата. Един творец останал завинаги на тридесет и две, намерил място в сърцата на хората от всяка възраст, отправили поглед към по-добро бъдеще, към мечтите си. Къде се крие тайната на неговата вечна младост? Къде е живецът, който ни кара постоянно да се връщаме към неговата поезия за да търсим отговорите на своите въпроси, да преоткриваме себе си в нея?
Времето неумолимо ще реди години, десетилетия и столетия. Едни поколения ще сменят други, но всички те ще живеят с поезията на Вапцаров, ще я носят в себе си, ще черпят упование, надежда и оптимизъм от нея. Защото истинската признателност се крие не само в наричането на улици, площади и училища на неговото име, а в онзи паметник, който поетът сам си издигна в сърцата на хората чрез своите непреходни стихове. Защото човекът се превръща в истина, когато внесе в душата си песента и мъката на своите събратя. Защото времето е съдник, паметта е полъх, вярата е бъдник, а мечтата – полет!
