Майка ми Сузана Балабанова е най-старата даскалица по история, гордея се, че съм вехтошар
Срам ме хваща, като прочета в книгата за впечатления: „Благодаря ви, г-не, вие сте бог!”
Собственикът на вехтошарница „Шедьовъръ” споделя защо е разочарован, откровен е в оценките си за управляващите България. „Нашата страна се ръководи от крайно ограничени безотговорни хора -ограничени като култура, като мислене, от едни тотални дупедавци ли, не знам как да ги нарека. Аз съм сигурен, че и в най-изостаналите държави в света такъв подход е изключено да съществува – лакоми, мазни, ама лакоми до безбожие, не уважават собственото си минало, не уважават бъдещето на хората си”, казва вехтошарят, пред в. "Вяра".
-Били, казахте, че като дете сте започнали да събирате разни неща, помните ли първата вещ?
-Не мога да ти кажа. Аз съм от такава къща. В Рила има една махала – Бабинската, и аз съм роден в една от основните къщи там, на хаджи Сусана. Махалата е била заселена с монахини. На Рилския манастир не разрешават да има смесено монашество. Затова в края на по-миналия и началото на следващия век манастирът отпуска едни земи покрай гробището в така наречената Бабинска махала на жени, които искат да монашестват, и всяка една от тия около 17 къщи представлява малък манастир, с параклисите, с комшулуците, с турските бани, с `амамите, с оджаците.
Всяка една къща сама за себе си е малък метох, в който живеят една, две, три или пет монахини. След 1900 г. им разрешават да осиновяват деца, защото някой трябва да наследи това, което имат. Бабите, монахините, развиват абсолютно съвършено стопанство – лозя, градини, ниви, ратаи, аргати, и после като всичко, дето успяхме да разрушим през годините, от тая махала не остана нищо, а уж е паметник на културата. Има два-три зида автентични, всичко друго е преустроено. Не обръщат никакво внимание на това, никакви средства не се отделят. Имаше едно килийно училище, в което преподавател е бил Неофит Рилски. Там се похарчиха няколкостотин хиляди лева и го направиха като някаква механа, няма нищо общо с автентичния вид на килийното училище. В една-две къщи хората си инвестираха. Поддържат ги де, не че ги възстановиха, бяха по-запазени.
Както и да е. В една от тия къщи е живяла моята прабаба, която осиновява моята баба – майката на майка ми, това е през 1904 г. Тя се оженва – осиновените деца са имали право на брак, те не са монахини. Аз юридически не съм правнук на хаджи Сусана, осиновяванията не са били с такава стойност, обаче децата наследяват монахините. На практика е било така – харесва си моята баба Тодора, да речем, това момиченце и то наследява тая къща.
В другата къща има друго осиновено момиче – баба Дана Гаджова примерно. Аз се раждам 1957 г. и съм израсъл в такъв двор. Аз съм израсъл в един естествен музей.
-Какво имаше в тоя двор?
-Основната къща беше разрушена през 1962 г., но цялата покъщнина, целият бит и целият дух с малка част от тия помощни стопански постройки си стоят до ден-днешен.
Аз се опитах нещо да възстановя, па те го запечатиха, то беше паднало… Незаконен строеж, пречки тотални. Мисълта ми е друга – тоя климат, тоя афинитет към вещи от по-далечното и по-близкото минало ми е от детството. Събирах иконките – в нашия параклис, в къщата, където аз съм израсъл, имаше много икони.
Бабите, които са живели там, всичките са хаджийки, ходили са на хаджилък, на Йерусалим. Пазеха се от свещите с кръвта на Христос през ритуални съдове, мира и т.н., много снимки, диаскопи на по 150 г. с библейските сцени, много литература, много книги, много икони. И майка ми – човек на новото време, комунистка, подарява на музеите. Баба ми църкварка, израсла при монахините, подарява на църквите и нито на едното, нито на другото място има нещо, всичко е откраднато – уникални икони, уникални, автентични икони. В тия къщи са живели художници, които реставрират Рилския манастир в онова време, в края на по-миналия век, след последния пожар. Такава е историята.
Всички тия художници подаряват пък на монахините от благодарност, че са ги приютили, че живеят там. Те им рисуват икони. Имаше една уникална икона, в Кюстендил щяха да правят музей, идва един ваш колега Попов, разписки дава – за Кюстендил, за окръжния музей, майка ми подарява. Е, такива… И аз се амбицирах да събера нещо от бита на моите баби и дядовци, с времето позапазих по нещо, тук има доста вещи от самата къща. После почнах да увеличавам колекцията.
-Обижда ли ви думата вехтошар?
-Не може да ме обижда, аз се гордея с това. Аз съм си кръстник на длъжността, кръстник съм си на обекта. Много хора считат, че значението на думите вехтошар и клошар е едно и също. Не е така. Нито ме обижда, нито ме притеснява. Наименованието вехтошар се оказа много сполучливо нещо. Вехтошарница „Шедьовъръ” е известна на много широк периметър.
-Туристите отбиват ли се тук?
-Има уникална посещаемост. Както виждаш, няма емблеми, няма стрелки, няма нищо. Това си ми е личният двор и ми идват на гости хората. Пием кафе, разтягаме си локуми. Оттук минават хиляди хора. А ако се направеше както трябва – с подреждане на експонатите, вероятно щяха да са не хиляди, а десетки хиляди. Тук хората се чувстват като откриватели, защото на едно място могат да видят римска броня и до нея – чайник, несъвместими неща, и това ги кефи. Те идват и ровят. Режимът е: влизаш и се разхождаш, все едно си вкъщи. Желателно е да не се изнася нищо, може да се оставя на поразия. Има благотворителна касичка, ако случайно се впечатлиш, отвънка можеш да оставиш някакви стотинки, които, разбира се, не издържат подобна дейност. Не се заблуждавайте, че една такава касичка решава въпросите по издръжката и стопанисването.
-Колко струва издръжката?
-Не мога да коментирам това, издържаме го в момента с доброволен труд. Помагат ми само приятели. Сега е дошъл един приятел от детинство, кроим лозницата. Аз си живея тук, аз съм си и пазач, и охрана, и стопанин, и гид, и градинар, и кучкар. Имам три кучета. Една лигла от интересна порода – ричбег, посреща хората, скача по тях.
-Кои по-известни хора са идвали във вехтошарницата?
-Идвали са актьори, журналисти – масово. Това е 33-тото интервю, което давам, но никога не съм приказвал толкова много. Всички медии са минали по няколко пъти. Идват много посланици, дипломати. Например ние нямахме дипломатически отношения с Пакистан и тяхното посолство за Балканите беше в Букурещ. И фен на тая вехтошарница беше господинът, който изпълняваше посланическа длъжност за България. Манекени, манекенки идват, облекла взимат оттук, предмети, връщат ги, снимат се, правят дипломни работи по НАТФИЗ, артисти от Нов български идват. Като мине някой журналист и разкаже, ме рекламира и от любопитство идват.
Имам цели книги, изписани с впечатления, но от тая година вече не ги изнасям, защото ме е срам да чета. Чета и мисля, че не става въпрос за мен. Защото някои пишат: „Благодаря ви, г-не, вие сте бог, добре че сте вие!” А пък аз нямам чувството, че съм направил нещо толкова обществено значимо. Това е личен избор. Ама било трудно, никой не ме кара да го правя.
-Интересуват ли се наследниците ви към вашата дейност, за да я продължат?
-Не.
-Отказахте ли се да направите сбирката по-представителна?
-Не съм се отказал. Сега дъщеря ми е решила да прави малко предприятие в част от тия сгради, но пак има проблеми. Викаме примерно енергото за становище, защото е такъв законът. Трафопостът е на 100 м оттук. 18 месеца е срокът за проучване за захранването с някакви мижави киловати. Аз от 1994 г. плащам вода на ВиК-Кюстендил, вече „Кюстендилска вода”. В заданието на проекта на тая сградичка има офис, стая за почивка и баня с тоалетна. „Кюстендилска вода” казват: „Това не е наш водопровод, ние не можем да ви дадем становище”. Вече 2 г. водим преговори с „Кюстендилска вода” да дадат становище – тука има предприятия, заводи, месокомбинати на тоя водопровод. Чакаме становище, за да почне проектиране и 2 г. от това начинание изтичат. 2 г. да съберем становища, не да се направи проект и да се построи нещо и да се създадат някакви работни места, а чакаш от някакви бюрократи, леваци им казвам аз. 20 г. им плащаш изразходваната вода. Тя е символична, тук има една тоалетна, същата тоалетна ще я има и в бъдещото предприятие. 18 месеца за 100 м линия, това е смешно.
-Вие гласувате ли?
-Гласувах и мисля да не гласувам повече, защото каквато и посока да гласувам, после съм тотално разочарован. С десен уклон съм. Майка ми беше ремсистка, ама аз съм десняк, защото обичам реалните неща – да работим, да инициираме, да инвестираме и т.н., но разочарованието ми е тотално.
-Кой най-много ви разочарова?
-Не мога да възприема разрухата, затова съм разочарован. Тодор Живков навремето имаше трудове за малката правда и в тях за съжаление има много истина. Има хиляди примери. Не мога да възприема, че нещо, което е създадено, се разруши.
Аз се прекланям пред водна каскада „Рила”. Като отида там и вляза в централата, влизам така, както влизам в църква. Това, което е направено преди 100 г., го гледаш как функционира безупречно. Като вляза в централата, в машинното изпитвам някакво страхопочитание, респект, уважение, замръзвам направо. Нищо друго не ми влияе така. Катеря се нагоре по планините, снимам, тема ми е тая водна каскада, която за радост е запазена, през годините развивана, но това е едно от много малкото неща, които оцеляха.
Едно от нещата тук, които бяха унищожени, беше книжно-мукавеният завод в Кочериново. Навремето така е съсипана фабриката на Балабанови, сега Методи Панайотов също се опитва да съхрани това, което е останало, има сбирка, но при него нещата са по-професионални отколкото при мен.
-На стените има кръст и икона, вярващ ли сте?
-Вярващ съм, но не в някаква степен. Имам си кандилце, паля си свещи. Аз съм сам вече, моите хора – майка, баща, братя, починаха. Почитам и мъртвите, и живите.
