Един от най-добрите мимове в света Вельо Горанов отбеляза на 22 януари 70-годишния си юбилей на сцената на «Сълза и смях». Той отпразнува рождения си ден пред публиката със спектакъла «Последният запис на Крап».
Както е известно, актьорът ще остане в историята на българското кино и театър с участието си във филми като “И дойде денят”, “Авантаж” и “24 часа дъжд”, както и със спектакли като “Един мим разказва”, “Великият инквизитор” и още, и още. В момента е програмен мениджър в театър “Сълза и смях” и продължава да се изявява и като мим, и като говорящ актьор.
- Не преставаш да работиш, а чукна седемдесетака. Каква е личната ти равносметка?
- Повярвай ми, щастлив съм. Аз съм наистина на 70 и не само това, ами правя и точно 45 години на сцената. Това е моят живот, не мога, без да играя, както и да ти звучи. Лудичък съм си открай време. Кой не го знае, ха де? Ще ти кажа моето верую, което заимствам от любимия ми Достоевски, че не е важно да живееш живота, а как го живееш. Не е тайна, че животът ми е пълен с превратности. Бил съм и горе, и долу, бил съм на “косъм”. При мен нищо не е половинчато и от нищо не ме е страх. Да не влизаме в подробности. Но знай, че когато излизам на сцената, играя като за последно. И ти самата, и зрителите на 22 януари, които дойдоха в “Сълза и смях”, за да гледат “Последният запис на Крап” по Самюъл Бекет, се убедиха в това. Благодаря им за аплаузите! Поклон!
- След това юбилейно представление мнозина зрители споделиха, че си артист с много таланти и все пак голямата ти любов пантомимата някак си те е ограбила. Как мислиш?
- Не, не. Пантомимата ми даде много. Но, разбира се, не по-малко ми взе заради самодисциплината и концентрацията, които изисква. Натоварването е огромно. Но пък да имаш силата и да се изправяш сам срещу себе си години наред е предизвикателство, което си струва. За мен. Аз съм щастливият победител накрая.
- Малцина са актьорите, които могат да се похвалят с толкова драматична съдба като теб, а казваш, че си щастлив. Какво е обяснението?
- Не мога да кажа, че съдбата е била неблагодарна към мен. Вярно е, че е имало удари отляво и отдясно, но пък съм имал и много хубави моменти. Такива, каквито много “спокойни” натури не познават. Ето това, което в момента работя, аз съм програмен мениджър и т.н., е едно голямо завоевание за мене. Театър “Сълза и смях” е открита сцена от много години вече, но има голяма разлика от преди и сега. Години наред държавата е давала субсидии за заплати, за отопление, ток, вода, а днес не е така. Аз реално започвам тук четвърти сезон, без никакви “инжекции” от държавата, а се справяме. Няма спиране на ток, на парно, на заплати. А само “топлото” на месец ни струва 7-8 хиляди лева. Проблемите са много, но аз съм щастлив, че работя, защото всичко, което съм натрупал през годините, го прилагам тук и засега успешно. И ще изтъкна, че сме абсолютно коректни към НАП, без да вдигнем наема с една стотинка.
- А какъв е този “корпус за бързо реагиране” при теб?
- Моята нова трупа. Трябва ми. Променя се програмата за месеца по различни причини, падат представления. А аз трябва да запълня всеки един ден, защото за мен това са пари - изгубени или спечелени. Разходите нямат почивен ден и трябва нещо да се вземе. И сега имам трупа от 5 мимове и петима говорящи артисти. Направихме ремонт, сега имаме и зала за тренировки, нови бани, шкафчета. Е, как да не се радвам, тренирам и себе си, и младите мимове, почнах отново работа и върху “Швейк”. Ще ти се похваля, че съм намерил и една прекрасна пиеса, която също ще види скоро бял свят на нашата сцена, но няма да издам заглавието да не ми я откраднат.
- Откъде толкова енергия?
- Откъде да знам, бе. Ти нали разбираш, че аз няма да спра, аз не си оставям магарето в калта. Минал съм през какво ли не. Да не отегчаваме читателите сега. Всичко съм виждал.
- Спомняш ли си първата роля, в коя пиеса?
- В “Процесът срещу един клоун”. През януари 1972 г. в Пловдив получих национална награда за мъжка роля. На следващата година пак ме наградиха, но комисията изтъкна, че владея тялото, владея всичко, но говоря на диалект и отнесох доста критики. Бях ядосан и тогава обещах, че повече няма да кажа дума от сцената.
- Затова ли стана актьор-мим?
„- Е, имал съм нагласа сигурно. Виж, аз съм “заралия”, родом съм от Стара Загора и в нашия край “е” някак си се премодулира в “и”. Освен това имам и разделение на предните зъби и ми беше доста трудно. Започнах да работя върху този си дефект обаче. Аз съм професионалист човек. Ако не говориш правилно, не излизаш на сцена. Ето, нека в момента запишат целия текст от “Великият инквизитор”, който е час и 15 минути, и да ми кажат дали нещо неправилно произнасям и какво се чува, какво не се чува. Сам съм се убедил, че не може да се разчита само на пластика.
- Сега се изявяваш и като говорящ актьор, и като актьор-мим. А отказа ли се от киното?
- Не, не! Миналата година имах роля във филма “Границата”. Преди седмици получих покана да се снимам в новите серии на “Под прикритие”, но отказах не защото не ми се играе, а защото не мога да подпиша договор, в който те унижават. Не може в договора ти възнаграждението да е, да кажем, 100 единици, а ако кихнеш извън сценария, наказанието ти да е 3000 единици. И актьорът да има само задължения, а продуцентът само права. Не приемам ултиматум вместо договор. Имам участия в около 40 филма, така че един повече или по-малко не е от голямо значение, за мене поне.
- Не пострада ли талантът ти от това, че едва ли не цял живот се занимаваш и с организация, и с администрация, с куп от така наречените битовизми около изкуството?
- Загубих време, но това, което правех през годините заедно с това да изграждам ролите си, просто трябваше да стане. Нямах друг начин. Ето и сега е така. А ако се върнем във времето, когато създавах театър “Движение”, ми наложиха един млад човек от софийска община, който, ако трябваше да се разпише срещу пет лева, изпадаше в паника. На негово място назначиха сестрата на Луканов Гертруда Луканова, но дойде 10 ноември и тя беше пенсионирана, а пък моите мимове тръгнаха да си търсят късмета в чужбина. И така аз загубих 3-4 години. И само това ли, но нека не се връщаме назад. Важното е, че работя много и пропуснах да ти кажа, че ще играя и в “Престъпление и наказание” някъде през март.
- По колко часа работиш на ден, знам, че почти не спиш?
- Към 20. Не преувеличавам. Четири часа сън са ми предостатъчни. Цял живот съм така. Някъде към 22-23 часа заспивам и към 2 - 2 и половина се събуждам.
- А откога си гола глава, между другото, сега си направо в тон с модата?
- Оголя ми темето още като бях на 27 г. Досега обаче не си спомням косата и липсата на коса да ми е помогнала в нещо си. Нито при жените, нито в професията. Ние бяхме трима по онова младо време - аз, Наум Шопов и Астор. Банда голи глави. Хубаво беше. Даже с Астор още спорим кой по-рано си е обръснал главата, твърдя, че бях аз.
- Какво става със семейството ти, търпят ли те? Ти си и дядо вече, макар че не си го признаваш?
- Съпругата ми Боряна Горанова работи като моделиер, прави прекрасни бутикови костюми, но аз я навивам да играе в “Швейк”, защото тя има и театрално образование, завършила е пантомима в моя клас. Разликата между мен и настоящата ми жена е 30 години. Имам две дъщери от първия брак, а от втория с Боряна - една дъщеря, която е 10-и клас. Имам и две внучки. Оптимист съм за всичко, което ми предстои. Вярвам, че и добра пантомима ще има в “Сълзата”, чета си Библията и се уповавам на Бог, който ме обича и ми дава шанс.
Елена Коцева
