Има една фраза от типа "черен хумор", че "най-скъп е мъртвият художник". Тя с пълно право важи за един от най-"световните" ни художници - Димитър Казаков-Нерон. През тази година се навършват 30 години от неговата смърт. Имах честта да се запозная с този уникален художник и човек още през 80-те, когато псевдонимът му - Нерон, будеше недоумение, цензурата не разбираше посланията в картините му, а повечето хора се стряскаха от речника и поведението му.
Той не беше от хората, които може да опознаеш в една среща, а от друга страна не обичаше срещите с хора - предпочиташе усамотението сред боите, четките и героите си. Затваряше се в себе си като рак-пустинник, и сякаш не можеше да общува по възприетия за "благоприличен" начин.
Участвах в един снимачен екип на някогашната "Кинохроника". Току-що се беше разшумяло за Нерон и идеята му за "гравитацията" в картините му. Запътихме се една голяма група хора със снимачна техника към дома му в Божурище, за да го снимаме.
Някои от шефовете ни изобщо не бяха съгласни да отразяваме човек, който рисува извито хоро, на което танцьорите са с главите надолу.
Така че, когато Нерон ни посрещна с недоверчив поглед зад полуотворената входна врата на къщата си, изтръпнах да не би да откаже да го снимаме.
"Хубава работа, помислих си. Ние едва се преборихме за него, а той може да откаже, и после да се оправдаваме за скъпия снимачен ден!". Видимо не му беше приятно да види толкова хора на прага си, но ни покани да влезем. Отдъхнах си.
Говореше като на себе си, в някакъв полусън. Човек не можеше да хване нишката на разговора, защото той си имаше собствена. Парадираше самочувствие. Даже, леко дразнещо - че рисувал по-бързо от Хенри Мур и по-добре от Пикасо, но те имали пари, пък той трябвало да рисува с "ла.няна клечка". Колегите ми, докато построяваха осветлението за снимки, се споглеждаха помежду си и се подсмихваха един друг.
Така беше, преди да видят картините му. Държеше ги на горния етаж, в една студена стая с капандура. Веднага предложи, ако на някой му хареса някоя, да си я вземе. Учудваща щедрост, за която бях чувала негови колеги да коментират, че ги раздавал така, понеже нямали качествен грунд и били "натаслачени" набързо,т.е без стойност. Злобни приказки, които времето напълно опроверга.
И сега се питам, защо никой от нас не се възползва тогава от щедрото му предложение да си вземе картина, която днес струва баснословна сума?
Иска ми се отговорът да е този, че докато го опознавахме, навярно във всеки от нас проговори чувството, че само недобросъвестен човек може да се възползва от дете. Димитър Казаков-Нерон притежаваше нещо детско в себе си - и по начина си на възприемане на света, и по начина по който го пресъздаваше, както и по самохвалството, което си е типично детска черта.
Той не натрупа богатство приживе, а както се разбира от едно интервю на сестра му, след смъртта му, мнозина са се възползвали от безценното му творчество. С право може да се каже, че Нерон не живя императорски, а като страдалец, потънал в своя си свят, и си отиде на 16 януари 1992-ра година, в разцвета на силите си - на 58, от астмата и като неудовлетворен човек.
В него сякаш постоянно се бореше една болезнена "разпра" с реалността, защото тя по никакъв начин не съответстваше на мечтата на художника.
Каква е кратката автобиографична справка за него: Роден е на 22 юни 1933 г. в с. Царски извор, Царство България. През 1953-та година завършва средно техническо училище, а през 1958-а - Художествената гимназия в София с отличен успех.
После завършва Националната художествена академия, специалност "Графика", при проф. Евтим Томов през 1965 г. Две години след това получава наградата на СБХ за графика, участва в много общи изложби у нас и в чужбина.
Разпределен е на работа като плакатист в "Комунални услуги" в Пазарджик. През 1972-ра се премества да живее в София. Работи като щатен художник при Военното поделение в Божурище до 1977-а година. От 1978-а излиза на свободна практика. В отделни периоди от живота си е живял още в Трявна и Сандански.
Постоянно експериментира с материалите. До края на живота си има 15 самостоятелни изложби, като най-успешната е през 1980-а година. Започват да го канят в най-престижните галерии в Ню Йорк, Париж, Мадрид, Виена, Токио, Торонто, Атина, Базел, Люксембург. Негови картини са изложени в Лувъра, в музея "А. С. Пушкин" в Москва, в Императорската колекция в Токио.
Нерон искаше картините му да се гледат от хората. С брат му Никола са дарили на Славейковото училище в Трявна над 500 свои творби - живопис, рисунки върху теракота и фаянс, дървена и каменна пластика.
Даже полицейският участък в Божурище може да се похвали с графити на Димитър Казаков-Нерон. Всички, които са изследвали уникалния му талант - Георги Шапкаров, Аксиния Джурова, Димитър Пампулов, Петър Николов, Димитър Аврамов и др., го описват по свой си начин, но общо взето - като митологична фигура в изобразителното ни изкуство.
Много галерии, особено в последните години, представят отделни негови творби. Галерия "Люнион" представи експозиция от 20 живописни творби от пазарджишкия му период - между 1965-а и 1972-ра година. Именно в онзи период вдъхновението му е концентрирано върху образа на българката - жената в различните нейни превъплъщения на майка, любима, самодива, и муза.
Навремето вървеше една легенда за брака на художника, която той не отричаше. Че за да се ожени за момичето, което харесва, направил облог с нея - ако скочи в ледената река, тя да се съгласи да му даде ръката си. Така и става.
Творбите на Нерон, посветени на жената, напомнят средновековните икони и фрески на големите майстори. Този на пръв поглед, студен и необщителен човек, изпитваше богоговение към жената, като символ на красотата и съзиданието.
Стихийната му личност беше предана докрай на определени теми и герои: човекът и човешкото в него, трудолюбието, величието на природата. В този смисъл, Нерон бе художник-хуманист. А също и голям патриот. Димитър Казаков-Нерон претвори в платната си много наши фолклорни празници и легенди. При това, по един нетрадиционен начин, както по отношение на формата, така и на техниките, които използваше.
Самият той, винаги когато трябваше да се яви някъде публично, обличаше бяла риза с българска шевица - държеше на българското във всяка една негова проява. Никога не издаваше с думи своите пристрастия. До края си поддържаше една "броня", която да го предпази от лицемерието и пошлостта. Според близките му, явно и самохвалството му обслужваше същата цел./dir.bg
