Георги Бърдаров: Намираме се във времена на драстични промени, няма как да няма катаклизми

Георги Бърдаров: Намираме се във времена на драстични промени, няма как да няма катаклизми

Георги Бърдаров е писател, географ, демограф, университетски преподавател в Софийския университет. Голяма част от книгите му се занимават с темите, за които преподава на студентите - етно-религиозните конфликти и страховете, които действат в човешките същества.

Бърдаров спечели първото и засега единствено телевизионно литературно реалити - "Ръкописът", а издаденият след това "Аз още броя дните" (2016 г.) се превърна в бестселър и един от най-обсъжданите български романи през последното десетилетие.

Последният му роман "Absolvo te" също завлядя сърцата на читателите и се нареди на челни места в класациите, а през 2021 г. Бърдаров беше отличен за този роман с Европейската награда за литература. 

Преди броени дни Георги Бърдаров издаде книгата-разговори съвместно с футболиста Ваня Джеферович, в които те двамата, дългогодишни приятели, разговарят за войната в Югославия, по спомените на Джеферович, споделени лични тайни и думи, които са се появявали в приятелските им срещи. 

С Георги Бърдаров разговаряме за изминалата 2022 година и бързите промени, войната като нормално човешко състояние и кризите - на идентичността, на дигиталността и на човешките отношения. 

Освен това Георги Бърдаров е вероятно най-големият и запален фен на Уругвай в България, покрай футбола, но "много отвъд футбола", както споделят самият той тук. 

 

- Кое беше онова, което беляза 2022 година? Не можем да скрием, че основният маркер беше войната в Украйна... 
- Това беше една от поредицата преходни години, тъй като в момента живеем във времена на преход. Преход от една система към друга, от един свят към друг свят. Нещата наистина изглеждат малко черни.

През погледа на България това не е по-различно, заради политическата криза. Това са събития, които се случват постоянно в човешката история и не мисля, че има нещо свръх-апокалиптично в тях.

Това са нормални състояния на света и на човешкия род. В това число включвам и България, защото ние изживяваме един преход към демокрация, който според мен не е напълно завършен. И в този преход се случват неща като сегашните, протести, политически кризи, крайно разделение между хората.

В света също - излизаме от ерата на националната и индустриална епоха и влизаме в друга ера, която е постнационална и дигитална, коренно различна от това, което беше света в последните два века и половина. Всеки един такъв преход е съпътстван с катаклизми, революции, конфликти и войни.

Старата власт винаги е готова с цената на всичко да задържи властта, дори с кръв, а новата, която вече държи ресурсите се нуждае и от реалната власт и е готова да я вземе се цената на всичко дори и на кръв, така е било и при Великата френската революция, така е и сега.

- Сякаш покрай войната в Украйна, хората започнаха да мислят повече за понятия като "днес" и "утре" и че това в крайна сметка могат да бъдат и едни доста фикционални понятия. Може да ги имаме, но и бързо може да не съществуват като варианти.
- Човечеството винаги е било изложено на промяна. Много ме уцели с този въпрос, защото още преди пандемията започнах да усещам, че сме започнали да приемаме демокрацията, свободата и мира за даденост, а не за изключение от правилото.

В историята властта почти винаги се е упражнявала посредством насилие, тирания и войни. И това, че имахме прозорец от 70 години мир в Европа, като изключим войната в бивша Югославия, която пак беше в Европа, но не я усетихме така, както е днес с Русия и Украйна, имаше време наистина на относителна свобода, относителна демокрация и относителен мир. Особено младите хора някак приемаха като даденост, че могат да пътуват и живеят навсякъде по света в мирни времена, но това е изключение от правилото.

Нищо не може да бъде статично и всичко в историята се променя. Единственото особено в момента е, че промените идват твърде бързо. Обикновено в историята те са се случвали много по-бавно и за по-голям отрязък от време. Това още повече плаши хората.

Другото, което съм забелязал е, че хората, дори когато не им харесва нещо, повече се плашат от промяната, отколкото от статуквото, с което са си свикнали. Промяната неминуемо плаши, а днес тя е драстична, дори не можем да си дадем сметка за това.

Ще дам един пример. Наскоро работихме по един иновативен образователен проект за община Бургас, а в Бургас правят чудеса по отношение на образованието в рамките на България.

И работейки по този проект попаднах на много интересно изследване на ООН, според което към 2050 г. между 50% и 70% от професиите в момента в света няма да бъдат актуални вече на пазара на труда. Това е драстична промяна за този кратък период от време.

- Какво мислите за фокуса върху украинската култура през 2022 година - видяхме много имена от литературата, киното, визуалните изкуства, които до преди войната бяха в сянка. Много артисти се преместиха да живеят в различни държави.
- Нормално е да се случва това, тъй като е най-актуалното нещо в света днес и най-тъжното! Нормално е масмедиите и рекламата да дават поле на такива хора. Пак ще отида по-назад, за да кажа, че винаги в историята, изкуството и образованието са се правили от един много малък елит, за първи път 50-те и 60-те години на XXв. масовата култура става норма и стандарт на поведение.

Това променя много погледа към културата и въобще начина на изразяване. Ако това започва 50-те и 60-те години, сега с дигиталните технологии всеки един може да влезе в повечето пространства и да представи това, което работи и мисли. Това са промени, които станаха много бързо и промениха изцяло погледа към културата и изкуството.

Иначе има едно залитане в момента, което е по-скоро с политически акцент, да се толерират хората на изкуството, които следват определен политически мейнстрийм, но и това е нормално, винаги се е случвало, днес просто има повече видимост заради технологиите, които го правят достъпно до всяка една точка на планетата!

- Кое е любимото Ви събитие за 2022 година?
- Това, което много ме впечатли, бях лятото в Бургас на един фестивал Spice Music fest.

Пяха Gipsy Kings, имаше страхотна атмосфера, тогава усетих, че светът се завръща отново след пандемията. Абсолютно не мога да не отбележа и "Musagena new viebs", фестивал, който организирахме с моите партньори от издателска и продуцентска къща "Мусагена" през септември в София и дадохме път до публиката на много интересни артисти от различни изкуства.

Няма как да не отбележа и едно събитие, от което също съм част, и което доказва, че когато нещо в България се прави със сърце, мисъл и от хора съмишленици нещата се получават на европейско ниво и това Коледното село на България Чавдар 2022, което го организираме за втора поредна година с кмета на община Чавдар Григор Даулов и има изключителен дух и атмосфера.

Също така много ми хареса представлението "Една жена ми каза" на Здрава Каменова, Нощта на литературата, новият коледен албум на Поли Генова и много други разбира се, светът се завръща към живот след пандемията и това е чудесно!

- Тъй като си говорим за равносметки, сякаш 2022 година беше белязана и от "забравянето" на епидемията с ковид, хората сякаш отново се впуснаха в живота, такъв, какъвто беше той преди пандемията.
- Разбира се, това е нормално след дълъг период на катаклизъм.

Преди дни преподавах на моите студенти в ГГФ на СУ по Етно-религиозни конфликти лекция за история на Европа след Втората световна война и им показвах снимки от Трафалгар скуеър след обявяването на края на войната. Там се вижда дивата радост след преживяването на най-жестокото събитие в човешката история. В момента, в който се освободи такава примка, хората започват да наваксват скоростно това, което е било преди.

Бързо се забравят тези неща, лошото е, че след това те се повтарят. Пандемията няма как да е предизвикана умишлено, за да носим отговорност за нея, но войните и конфликтите - по същия начин - бързо се забравят. Хората имат толкова къса памет, че чак е страшно.

- Преподавате география и демография, какво мислите за тезата, че такива вируси тепърва предстоят за човечеството заради климатичните промени? Фаталист ли сте?
- Не. Аз съм точно обратното на фаталист. Противник съм на всякакви крайни апокалиптични прогнози. Разбира се, това не означава, че не трябва да бием камбаната и да не говорим, че ледниците се топят и се повишава нивото на Световния океан, Малдивските острови са застрашени от изчезване, Сейшелските острови също, не трябва да го крием.

Не трябва да пренебрегваме и острия недостиг на питейна вода в Югозападна Азия и Субсахарска Африка. Има доста неща, от които трябва да се притесняваме, но самите апокалиптични прогнози целят само едно - да всяват страх и паника в хората.

Последната година сякаш хората се приближиха още повече до идеята за края на света с възобновените ядрени заплахи.

Това отново е част от идеята постоянно да сме уплашени и смазани. Медиите и социалните мрежи играят много силна роля в това отношение. Аз затова телевизия не гледам, макар че съм постоянно в интернет пространството.

Тази машина на страха и манипулацията иска хората постоянно да са тревожни и смачкани. Разбира се, че този риск го има, имало го е и през 1962 г. с Карибската криза и ще го има докато има ядрено оръжие, но не можем да живеем постоянно с тази идея.

Когато човекът е уплашен, той не е свободен, а няма нищо по-страшно от свободния човек за кръговете, които управляват света.

- Споменавате често дигиталния свят, в който до голяма степен живеем днес и се очертава той да става все по-голяма част от живота ни. Някои философи и социолози говорят за този свят като за "технологичен фашизъм". Доколко смятате, че те имат позитивни ефекти и доколко вредят?
- Като всяко нещо, което се появява, то има своите позитиви и своите негативи. Така и с глобализма, с мултикултурализма, на които аз съм привърженик, но много хора ги отхвърлят. Дигиталният свят дава много предимства, но крие и много рискове

Бъдещето ще покаже кои от тези неща са важни и смислени и кои негативни, нещата се наместват с времето. А и да не забравяме, че хората имат склонността винаги да идеализират миналото и да отхвърлят настоящето като упадъчно и неморално. Така, че нищо ново под слънцето!

- Преподавате религиозни конфликти и войни, възможен ли е свят без война?
- Не. Колкото и да съм оптимист по природа. Многократно съм казвал на моите студенти, че естественото състояние на човека е войната.

Войната е белег на всяко едно общество - от най-развитите до най-неразвитите.

Войната е естественото състояние на човешкия род, защото човешката природа е брутална и алчна. И бруталните, и алчните управляват останалите чрез техните страхове. Най-лесно манипулираш хората чрез страхове им. Същността на човека не се е променила от първия homo sapiens на тази планета и няма да се промени до последния.

Човекът е задвижван от едни и същи инстинкти, едни и същи страхове и желания, променят се само рамките, мащабите, технологиите. Човекът не се променя, а той изгражда обществата.

- Това, което ме впечатли много в книгата "Absolvo te" е именно как показвате различните страхове и най-мрачните кътчета на душите на хората в историите вътре. Страховете на хората променят ли се?
- Базовите страхове си остават едни и същи, но се променят рамките. Страховете се задвижват от инстинктите за оцеляване, инстинктът да властваш, инстинктът да убиваш, инстинкта да обичаш и да се възпроизвеждаш...

- Научихме ли някакви уроци от тази година?
- Има една брилянтна мисъл, която много обичам да цитирам:

"Само най-мъдрият и най-глупавият никога не се променят", за съжаление човешкият род не е от първите. Нищо не сме научили и никога не научаваме нищо, за това повтаряме едни същи грешки до безкрай.

- С интерес следих и коментарите Ви за Световното по футбол и дълбоката Ви връзка с отбора на Уругвай, разкажете повече какво стои зад тази емоционална връзка? Всъщност Вие сте автор и на книгата "27 велики футболни истории".
- По футбола съм си запален от съвсем малък, защото баща ми е запален фен на футбола, играл е в ПФК "Пирин-Благоевград" включително. 1986 година ми е най-емоционалното Световно, защото тогава изживях всичко.

А връзката ми с Уругвай е сакрална.

Това е точната дума. Уругвай за мен е много отвъд футбола, ама много отвъд футбола. Това ме форматира как да живея аз. Колкото и странно да звучи, аз бях на 10 годинки, когато прочетох историята за Уругвай. Бях вече в София, в Младост-2, тече предаването "Всяка неделя", бях наказан вкъщи, чух Мичмана как казва: "Уругвай победи Бразилия на финала в Копа Америка и възкреси спомена за чудото от Маракана". Като чух думите "чудо", "Маракана", Уругвай - всичко ми се стори много мистично.

Почнах да питам баща ми, той искаше да си гледа предаването, но след няколко дни ми подари една книга, която е най-хубавият подарък, който съм получавал като дете.

"В плен на златната богиня" - история на световните футболни първенства.

Няма да забравя как я взех, отидох до кухнята, отворих на "Чудото от Маракана", прочетох я на един дъх и си казах "Значи няма невъзможни неща. Значи мога да постигна всичко в моя живот, след като Уругвай го е направил".

И до днес, когато се изправям пред трудности в живота си, винаги си казвам "Уругвай го направи тогава, значи аз мога да направя всичко". В крайна сметка никой не може да ти отнеме мечтите. Колкото и да ти се подиграват, това е твоят живот и това са твоите мечти. И това го научих от Уругвай и футбола.

- Тогава какво ще кажете за представянето на Уругвай на това Световно?
- Крайно недоволен съм. Мисля, че няма по-добър от мен в познаването на отбора на Уругвай, защото следя отбора от близо 39 години в детайли. На Уругвай им е орисано отново да имат голям успех на Световно първенство!

Най-голямата ми емоция беше, когато през 2010 г. стигнаха до четвърто място, а Диего Форлан стана футболист номер 1 на Световното в Африка.

- Как си обяснявате тази любов и вълнение от Уругвай?
- Уругвай е много отвъд футбола, човек просто трябва да вярва в себе си и да се бори до последно за това, в което вярва.

Уругвай ми даде посока как да живея, от друга страна аз съм крайно емоционален.

- Заговорихме за футбол, буквално преди няколко дни представихте с футболиста Ваня Джеферович една нова книга, която е твое дело. Става въпрос за "Moja Bogda Sna. Историята на Ваня Джаферович". Какво стои зад тази ваша съвместна среща?
- Преди четири години с много близки мои приятели си направихме издателска и продуцентска къща "Мусагена". Така, работейки с различни автори, се запознах с Ваня Джеферович. Когато излезе книгата ми "Аз още броя дните", един наш общ приятел беше написал много позитивен коментар за книгата и беше тагнал Ваня Джеферович, на който Ваня беше отговорил:

"Съжалявам, този писател може да е много добър, но аз никога няма да прочета книга за нашата война от български писател".

Години по-късно се запознах с него, дойде на лекция в Университета, взе си книга и се обади след десетина дни да ми каже колко е поразен от това, което е прочел. Така станахме приятели, започнахме да се виждаме, да си говорим. Мен личните истории много ме докосват, тъй като съм много емоционален, така започнах да си мисля за някакъв общ проект, дори нямах представа дали ще е книга.

Той ми разказа истории, които каза, че не е споделял дори със съпругата си Жени и майка си, а аз пък исках да допълня нещо към книгите си за войната, липсваше ми някакво парченце от пъзела и това парченце беше истинската история на Ваня. Аз също изкарах много истории от себе си.

Книгата е най-вече за войната и за Ваня, но има неща, които и аз не съм споделял. Тя не е биография, не е роман, не е документален разказ. Тя е разговор между двама приятели. В този разговор аз описвам художествено това, което чувам от него.

- По какъв начин личната история на Ваня Джеферович влиза в общия разказ за Югославската война? Понякога личните истории опровергават големите наративи.
- В интерес на истината в България ние знаем изключително малко за тази война. Почти не я познаваме, в България не се говореше много.

Аз 2015 г. отидох в Сараево, за да чуя историите на главните герои от първия ми роман "Аз още броя дните", като бях с нагласата, че като университетски преподавател познавам изключително добре историята на този район и че няма да науча нещо ново, а по-скоро ще потвърдя това, което знам. До такава степен историята на първата мюсюлманка, която записах, промени гледната ми точка, че осъзнах, че не знам нищо.

Ние имаме общата представя, че е имало война, пречупваме я през това дали сме про-сръбска или про-хърватска позиция, общият наратив е, че е имало война. Оттам нататък е толкова дълбоко, толкова страшно... Историята на Ваня е една от тези лични истории. Това не е само историята на Ваня, това е историята на всяко едно такова семейство от този конфликт, а и от всички конфликти по света, включително и днешния в Украйна.

- Това ли е най-големият препъни камък на Балканите, проблемът за идентичността - как да я поделим и назовем? Кой кой е? Сещам се веднага за филма на Адела Пеева "Чия е тази песен?" - много показателен в тази връзка.
- Точно днес го гледахме със студентите ми! Проблемът е, че на Балканите сме прекалено еднакви и вследствие на това, виждаме в другия проекцията на най-лошите ни собствени черти. Това много лесно ни насъсква един срещу друг. Второ, че сме крайно емоционални и много лесно ни "палят".

Крайно обичаме и крайно мразим. Трето, което е брутално, ние много се обръщаме към историята. Още Чърчил го е казал "Балканите произвеждат повече история отколкото могат да понесат!". Това е факт, защото ние живеем обърнати назад в историята, а когато един народ живее с поглед назад, той няма как да има бъдеще.

- Как си представяш близкото бъдеще и какво би си пожелал и за писателската ти, и преподавателска работа?
- Докато съм жив, ще пиша! Но основното за мен е това, че съм преподавател в Софийския университет. Това е най-хубавото нещо! От мястото, от където аз съм тръгнал в моя живот, това е върха на върха! Работата с младите хора ме държи буден и в кондиция.

Бих си пожелал огромният ресурс, който притежава България, бавно и постепенно да започне да се реализира, за да може младите хора да искат да живеят тук.

Те го искат, но не виждат възможността да живеят нормално. Да излекуваме тази болна демокрация и да успеем да извъврим пътя към нормална демокрация, за да може младите хора да искат да живеят с удоволствие в тази страна. Това е мечтата ми и си я пожелавам от сърце.

 

Интервю на Юлия ВЛАДИМИРОВА/ dir.bg

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 
Прибави коментар
   
Име * : 
Град :
Коментар * : 
 
Прибави
 
 

WebDesignBG