Борис Христов със съпругата си Франка де Рензис
Миналата седмица национален всекидневник публикува статията “Скандал с наследството на Борис Христов” с подзаглавие “Не е ясно кой наследява великия бас”. На първо четене около това вече силно митологизирано наследство наистина витаят големи неясноти. Но тъй като традиция на “ШОУ” е не само да поставя неудобни въпроси, но и да дава достоверни отговори, ще започнем оттам кои реално наследяват великия бас /тоест – вече неговата също покойна съпруга Франка де Рензис/.
Отговорът е изненадващ, но категоричен – доста години преди кончината си синьора Франка, която след загуба на неродена рожба вече никога няма да може да има деца, осиновява... български младеж! Името, самоличността му и въобще – цялата му биография и тази на семейството му е достояние на най-високопоставените кадри на разузнаването по времето на Тодор Живков. Нещо повече.
Подозира се, че осиновяването е станало “по внушение” на самия Тато /или поне на неговата дъщеря Людмила/, за да може българската държава /респективно – кланът Живкови/ да сложат ръка върху авоарите, недвижимостите и ценните колекции от редки книги, сценични костюми и антики на легендарния бас, а и да го държат под пълен контрол. Този сценарий вече е бил успешно изигран с дипломата невъзвращенец и ерудит Петър Увалиев. Той толкова се сближава с Людмила Живкова, че й помага с написването на дисертацията й, а за благодарност режимът в София разрешава на него и руската му съпруга Соня да си осиновят българско дете и да го кръстят... Живомила! /Обърнато от Людмила Живкова!/. Не се знае дали Франка де Рензис е имала желание да “прекръсти” осиновения нашенец, но и дори да е имала, той вече е бил на възраст, когато това е щяло да създаде, макар и леки, социални неудобства и на двете страни.
И така историята започва преди около 30 години. Стартът на операция “Осиновяване” е даден в София, но финалът е във Вечния град. Или поне така е легендирано.
Тогава един служител на българското МВнР /естествено, с пагон/ настоява пред шефовете да го изпратят на работа /мисия?/ на Запад, тъй като единият от синовете му показвал данни на талантлив художник. Спецовете посъветвали бащата на бъдещия корифей на четката да избере Рим за неговото обучение. И ето, сега той молел партията и държавата да насърчат едно младо дарование. Учудващо бързо, желанието на дипломата е уважено. При това – от най-високото място. Назначават го в българското посолство в Рим. Естествено, както повелява неписаната традиция от онези години, домочадието му заминава заедно с него.
Името на любящия родител /вероятно с офицерски чин в тайните служби/ е Илия Кондов. Той има двама синове – Венелин, когото гласят за български Микеланджело, и Иван. Според една непотвърдена версия бащата бил роднина на големия БГ актьор Иван Кондов, съпруг № 1 на сестрата на Стефан Данаилов – Росица Данаилова, и ментор на младия Ламбо. С тази родствена връзка запознати обясняват добрия прием на бате Серго в Италия /участие в много италиански продукции/, както и пълното мълчание на героя от “На всеки километър”, докато беше културен министър, по въпроса за наследството на Борис Христов. По него проговори едва следващият министър Вежди Рашидов, и то чак когато беше притиснат до стената с парламентарни питания и писма от различни физически лица и организации, свързани с проблема.
Съмнително е, че Франка, която в момента на осиновяването наистина е прясна вдовица, ще се забърза да подсигури старините си със “син”, при това – от български произход, при наличие на близка роднина – племенница, и то не каква да е, а виден адвокат в Рим. Но... или е била принудена, или са й били обещани чудеса. От кого – засега няма отговор. Но могат да се направят предположения, че
едва ли семейство Кондови са играли “соло”
Като “войници на партията” те не са имали право да действат от свое име. И сега, по силата на тази неписана логика, Венелин де Рензис-Христов, превърнал се междувременно в “свободен художник”, трябва да се отчита на босовете и да изпълнява тяхната воля. Каквото остане за него – е добре дошло.
Най-лесната и безобидна версия е да се приеме, че вдовицата на оперния ас е била омаяна от баща и син Кондови /каквото и да означава това!/, тъй като по сходен начин е действал, съскат злите езици, и оперният режисьор Пламен Карталов, който е най в час със ставащото в академията “Борис Христов” във Вечния град, тъй като години наред е рахатувал там. Всъщност тази академия, или школа за млади оперни таланти, е настанена в къщата на Борис Христов на римската улица “Мадона ди Кампилио” 6, която той, заедно с бащината си къща на софийската улица “Цар Самуил” 43, е дарил на българската държава. Ако арх. Венелин /бивш Кондов/ бъде издирен, може би обясненията му за движимото и недвижимото имущество на певеца легенда ще прояснят заплетения казус. Но... мълчанието е злато. Особено когато в играта са намесени спецслужби, разузнавания, икономически и политически интереси, а сега – и битка на кланове.
Така или иначе покрай историята с наследството вече има и труп. Жената, която приживе е била оторизирана от “Фонд 13 века България” да извърши ремонт на къщата на оперното светило в София, издъхва внезапно. Инж. Слава Павлова, която е съпруга на потомък на австро-унгарските графове Хохенцолерн, през лятото на м.г. си отива от мозъчен аневризъм “като” Людмила Живкова.
Преди това не е имала сериозни здравословни проблеми. Трагедията се случва малко след абитуриентския бал на единствената й дъщеря Калина, в момента – танцьорка в балет “Дива”. Момичето е безутешно, но... Не и частните съдебни изпълнители. Оказва се, че година-две, след като ремонтните дейности са извършени, но вторият транш от сумите не е преведен на инж. Павлова /а не се знае дали това се случва до смъртта й?/, един хубав ден на вратата на апартамента й на столичната улица “Лидице” звъни частен съдебен изпълнител. Жилището й е запорирано от “Фонд 13 века България”, който я съди /незнайно защо/.
Според близки на покойната дама тя е надникнала твърде дълбоко в задкулисието на сагата с имотите на Борис Христов.
Първо, прави ремонт на помещенията, определени за библиотека, видеотека, нототека и пинакотека. Приживе инж. Слава Павлова разказвала, че библиотеката на великия бас била наистина уникална. Съдържала множество редки, включително старопечатни, книги и ... трудове по иманярство и нумизматика. Твърдяла, че там е имало и
иманярска карта на България с местонахождението на най-големите съкровища
Интересът на Борис Христов към нумизматиката датира отдавна, от младежките му години. На основата на общата им страст той се сближава с цар Борис Трети, който му отпуска персонална стипендия да учи в чужбина.
Друга много близка приятелка на българския Шаляпин и особено на съпругата му е оперната прима Райна Кабаиванска. От хора, близки до покойната Слава Павлова, изтече и информацията, че голямото сопрано е страстна колекционерка на картини като Борис Христов. След смъртта му Кабаиванска продала няколко от тях, разбира се – с разрешението на вдовицата Франка. Безспорно е обаче, че в продължение на десетилетия голямата певица е имала пълен достъп до семейните и професионалните дела на Христов и Де Рензис.
“На националния празник 3 март показаха тв кадри от Българския културен институт в Рим, ръководен от актрисата Жана Яковлева, където би трябвало да се пази библиотеката на Борис Христов. Стори ми се обаче , че библиотеката е твърде... рехава”, довери пред репортер на “ШОУ” колежка на покойната инж. Павлова.
В редакцията на “народното издание” се пазят копия и на няколко важни документа. Две от тях са писма от името на Международната академия по българознание, иновации и култура /МАБИК/ до министъра на културата. Подписани са от инж. Ст. Симов, председател на МАБИК. И в двете се съдържа едно и също искане – “да бъде представено пълно копие на библиотечната
картотека за първи прочит, тъй като... имаме основание да считаме, че
ръкописите и книгите са носители на важна информация за България”. Писмата са изпратени миналата година. Още през 2010 г. обаче народният представител Лъчезар Тошев чрез председателя на НС Цецка Цачева е внесъл писмено запитване до министъра на културата /тогава Вежди Рашидов/ “относно състоянието на академията “Борис Христов” в Рим и запазване културното наследство на Борис Христов”.
Особено интересни са две от “умозаключенията” на Рашидов /цитираме/: “Движимото имущество на г-жа Франка де Рензис Христов приживе е предмет на нейното лично завещание, което влиза в сила след кончината й и се изпълнява съгласно волята й. Чрез своите представители в Рим – посолството на Република България и Българския културен институт, българската държава положи адекватни и навременни грижи това имущество да бъде съхранено и предадено на наследниците”.
Документът е официален, с подпис и печат, следователно – няма право да не му вярваме. Той обаче завършва с горчива констатация по адрес на вдовицата на великия бас, че не изпълнила обещанията си да дари “неговите архиви, сценични костюми и скъпи предмети на българската държава”.
Защо трябва да го направи и била ли е задължена приживе с нещо на българската държава, документът мълчи.
От стари разведки обаче разбрахме, че приживе Борис Христов
е обитавал просторен апартамент
собственост /?/ или даден за ползване на служба “Културно наследство” на столичната улица “Хан Аспарух”, близо до църквата “Свети Георги”. Бил ли е обещаван този имот на певеца или на неговата съпруга? За какво е бил използван освен за репетиции и релакс?
Предлагано ли е било на оперния ас да го придобие в замяна на... ? Въпроси, въпроси... Впрочем кооперацията, в която се помещава “репетиционната”, още си е на мястото. Кой обаче “държи ключовете от квартирата”, е загадка с повишена трудност.
Виктор НАУМОВ
