„Пътят на сълзите” – преселване на чероки в резерват
На 2 юни 1924 г. президентът на САЩ Калвин Кулидж подписва закона, който предоставя право за гласуване на родените в САЩ индианци. Това става след като те най-сетне са признати за американски граждани. По ирония на съдбата пак точно на 2 юни 1537 г. папа Павел III издава забрана северноамериканските индианци да бъдат използвани като роби, а южноамериканските ацтеки, маи и инки ги харизва на робовладелците.Произход на индианците
В науката не съществува сигурно становище относно произхода на най-първите американски заселници. Техните традиции не могат да бъдат обособени, тъй като са твърде разнообразни, а всички предположения за техния произход са незадоволителни. След дълги изследвания, одобрение намира теорията, че индианците не са коренните жители на Америка. Според тази теория те произхождат от големи азиатски семейства: племената, които са разположени на север, идват от светлите монголци, а племената, които се намират в южните части на континента (т.е. в Калифорния и Централна Южна Америка) носят белезите на мургавите малайци, чието първо местонахождение е Полинезия, на юг в Тихия океан. По-късно пътят им достига Американския континент като бавно продължава от Тихия към Атлантически океан. По отношение на езика те нямат общо с азиатските племена, но техните традиции, сечива и начин на живот ги свързват с тях.
Съществува предположение, че манданите и чиноките, които са почти бели, са наследници на уелска колония, за която се счита, че е изчезнала от пустошта на Северна Америка преди 700 години.
Надменни в поведението си, сдържани и необщителни, издръжливи, хитри, упорити, смели и яростни по време на битка, жестоки към враговете и верни към приятелите, благородни и отзивчиви, гостоприемни и мили – такива са индианците. Те са поетични и душевният им свят в голяма степен е обхванат от мечтателност и фантазии, които изразяват с цялата красота на езика си. Индианските племена, които се намират на юг от Калифорния, винаги са се отличавали със значителни умствени постижения.
Заселване на европейците
Идеолог за английската колонизация на Северна Америка става известният капелан Гаклюйт. През 1585 и 1587 г. сър Уолтър Рейли по заповед на английската кралица Елизабет І предприема два опита за основаване на постоянно селище в Северна Америка. Разузнавателната експедиция достига американския бряг в 1584 г. и нарича откритото крайбрежие Вирджиния (Virginia – Девствена) в чест на „кралицата-девственица” Елизабет І, която никога не се е омъжила.
Двата опита завършват с несполука: Първата колония, основана на остров Роанок край бреговете на Вирджиния, се оказва на границата на гибелта поради постоянните атаки на индианците и недостатъчните хранителни припаси, поради което е евакуирана от сър Френсис Дрейк през април 1587 г.
През юли същата година на острова е стоварена втора 117-членна експедиция от колонисти. Планирано е през пролетта на 1588 г. в колонията да пристигнат кораби със снаряжение и продоволствие. По различни причини корабите закъсняват с почти половин година. Когато пристигат, заварват постройките на колонистите непокътнати, но от хората няма и следа, с изключение на останките на един човек.
Европейското заселване във Вирджиния обаче продължава. През 1622 г. почти 1/4 от населението на колонията е унищожено от въстаналите индианци. От 1624 г. колонията става кралска колония. Губернаторът е назначаван от краля, обаче съветът на колонията запазва значителни пълномощия.
Борбата на индианците с белите заселници
Периодът от 1622 до 1890 г. е известен като Индианските войни – поредица от въоръжени конфликти на коренното население на Северна Америка (в частност на САЩ) с белите нашественици. Войните обхващат периода от началото на американската колонизация до битката при ручея Уундид-Ний.
Пръв провежда подобна мащабна кампания вождът на племето уампаноаги Метакомет, наречен крал Филип. Той обединява всички племена от днешните североизточни щати и преминава в тотално настъпление против англичаните и християнизираните индианци. От 90 селища поне 60 са обсадени по всички правила на военното изкуство, като 12 са превзети и изгорени. Изглежда че настъпва краят на белия човек в Америка. Но на 12 август 1677 г. Метакомет е заловен и екзекутиран. Тялото му е разчленено.
През следващите 150 г. колонизаторите използват перманентните вражди между индианските племена за трайно настаняване на континента. Резултатът е тяхното изтласкване и избиване. Индустриалната революция налага експанзия върху земята, както за пряко земеделско ползване, така и за добив на суровини и прокарване на железници.
Американският президент Джеймс Монро (1817-1825) цинично пише: „На ловците или на дивите племена им трябва много по-голяма територия за задоволяване на техните нужди, отколкото това е съвместимо с прогреса и със справедливите потребности на цивилизования живот, и затова те трябва да се подчинят на тези изисквания. Пределно ясно е, че ако индианските племена не излязат от дивото си състояние и не се цивилизоват, те ще започнат да се израждат и ще измрат.”
С акт на Конгреса от 30 юни 1834 г. „цялата тази територия на САЩ, намираща се на запад от река Мисисипи, с изключение на щатите Мисури, Луизиана и Арканзас, се счита за Индианска държава”. Преди това тя е ограничена, но сега вече граничи на север с Канзас, на изток с Мисури и Арканзас, на юг с Тексас и на запад с Тексас и Оклахома.
Започва принудителното заселване на коренното население в т.нар. индиански резервати или подложени на насилствена асимилация
Джаксън и неговата фикс идея
Никога преди това мирни племена не са били депортирани така безмилостно, както племето чероки през 1838 г. И никога преди това заграбването на чужда земя не е предизвиквало такъв разгорещен обществен дебат. Във времето, когато се разиграва този епизод от американската история, се решава въпросът дали в САЩ изобщо е възможно бели и индианци да живеят заедно.
За разлика от много други индиански племена, чероките възприемат стратегията на бавна асимилацията, тъй като са наясно, че със сила не могат да спрат нашествието на белите. Така бившите воини се превръщат в животновъди, кръвното отмъщение отстъпва място на съдилища, а племенните съвети са заменени с парламент. Чероките си имат училища, собствена писменост още от 1826 г. и дори вестник от 1828 г. „Чероки Феникс” на своя език.
Американското правителство ги подкрепя с надеждата, че ще се покръстят и със заседналия си живот ще преотстъпят на белите голяма част от земите си. Чероките обаче остават верни на традициите си и само малцина от тях стават християни. Племето категорично отказва да отстъпи дори и педя от земите си, които се простират в щатите Джорджия, Алабама, Тенеси и Северна Каролина. Тогава президентът Андрю Джаксън, избран през 1829 г., решава да ги прогони със сила.
Чероките, както и всички други индиански племена, населяващи тогавашните 24 на брой американски щати, е трябвало да бъдат преселени на запад. Това се превръща във фикс идея за президента Джаксън, който е убеден, че индианците са варвари, които спират човешкия прогрес.
Постепенно щатът Джорджия започва да раздава земите на чероките на бели заселници. Индианците протестират, но само с мирни средства: те внасят жалба във Върховния съд, където успяват да спечелят чак при второто разглеждане на съдебния спор. При първото разглеждане на спора съдът излиза с решение, което съдържа така важната дефиниция за индианците, която важи и до днес. В това решение индианците са определени като "domestic independent nations", тоест - нации, които обитават американска територия.
Триумф и трагедия на племето дакота
Племената на сиу-дакота по принцип нямат проблеми с белите. Суровите прерии на днешните два щата с това име не са привлекателни за заселниците, пък и железопътната линия преминава по на юг. Но в местността Черните хълмове е открито злато. И в индианския департамент във Вашингтон решават да действат директно, като хвърлят срещу дакота прословутата Седма кавалерийска бригада, командвана от героя от Гражданската война генерал Джордж Армстронг Къстър.
Всичко свършва бързо и катастрофално за белите войници. На 25 юни 1876 г. Седма кавалерия навлиза в безлюдно индианско селище при рекичката Литъл Бигхорн. То изглежда изоставено. Хора и коне, порядъчно ожаднели от прехода, се спускат към водата. И в този момент от околните хълмове връхлитат стотици сиукски воини, водени от вождовете Седящия бик и Лудия кон. Само за час всичко е свършено. Генерал Къстър загива заедно със 17 офицери и 700 войници. Нито един бял не оцелява от сражението. Това е най-голямата победа на червенокожите в цялата история на индианските войни. Но същевременно е и последната.
Белите са злопаметни, не знаят милост и пощада. На 29 декември 1880 г. американски войници обкръжават сиукски лагер край приток на Уундид Ний, буквално колят вожда Голямата стъпка и избиват 300 военнопленници с новополучени картечници „Хочкис”.
На 15 декември 1890 г. по заповед на генерал Майлс е направен опит за арестуването на Седящия бик в неговия лагер заедно с неговия син и шест други индианци, но е убит.Останалата част от племето му продължава пътя си към Bad Lands. На 28 октомври се е състояла битка близо до Wounded knee между кавалерийски полк и оцелелите мъже на Голямата стъпка: 30 бели са убити, а от индианците падат 200, сред които имало много жени и деца.
Повече от 3000 индианци се преселват близо до White Clay Creek, където на следващия ден се разразява нова битка. Резултатът е разпръсване на индианците и тежки загуби от тяхна страна.
На 14 януари 1891 г. са проведени 2 съвета с участието на генерал Майлс и индианските предводители. Осъзнавайки безизходността на своята ситуация, индианците са принудени да отстъпят. Войната приключва на 21 януари и по – голямата част от племената са върнати в резервата.
С това индианските войни приключват, като в резултат от тях само между 1775 и 1890 г. при около 40 въоръжени конфликта са убити около 45 хил. индианци и 19 хил. бели.
Войните завършват, но не и историята на индианските бойци. Времената се менят и отношението на белите към коренните жители на континента също постепенно се променя. Още през 1901 г. племената, живеещи в днешна Оклахома, получават американско гражданство.
Индианското население в началото на колонизацията възлиза на 6 млн. души, през 1890 г. е едва 180 182 души, а през 1900 наброява 191 960 души.
Според официални доклади индианското население към 1904 г. се увеличава до около 270 000 човека, като почти всички са частично или напълно управлявани от национално управление. Около 180 000 индианци населяват резерватите и посещават училищата под контрола на индианския племенен съвет. Останалите 90 000 индианци са разделени: 84 500 от тях са в 5-те племена на индианска територия, а 5232 на територията на Ню Йорк. Освен горепосочените има още 32 567 състоятелни индианци, които са задължени да плащат данъци и стават поименно американски граждани
През 1907 г. в САЩ има седем резервата и пет цивилизовани нации – чероките, крийките, семинолите и др. Резерватите включват следните индиански племена: Quapaws, Peorias, Kaskaskias, Ottawas, Wyandottes, Miamis, Shawnees, Modocs, Senecas, Cayugas, Sacs and Foxes, Pottawattomies, Osages, Kaws, Kiowas, Comanches, Apaches, Arapahoes, Cheyennes, Piankeshaws, Weas, Wichitas, Keechies, Wacoes, Tawacanies, Caddoes, Ioneis, Delawares, and Penetethka Comanches.
През 1917 г. САЩ влизат в Първата световна война. И за пръв път индианците се сражават вече не като червенокожи срещу бледолики, а като американци. Животът в окопите сближава мъжете и между тях падат бариерите в общуването. Войната оказва своето влияние и през 1924 г. всички индианци получават американско гражданство. А през 30-те години, по времето на Рузвелт, получават и първите привилегии в рамките на резерватите, които се превръщат в наистина свободни индиански територии.
През Втората световна война нещата се повтарят. Отново хиляди индиански младежи поемат по "бойните пътеки" на Африка, Далечния изток и Европа. Някои от тях стават истински национални герои, като Ърнест Чилдърс от племето на крийките, черокът лейтенант Джек Монтгомъри, Айра Хейес от племето пима и др. Следват Корея, Виетнам, Залива... Навсякъде потомците на Понтиак, Оцеола и Седящия бик се сражават под звездното знаме, което вече е станало техен боен тотем. Странно и знаменателно се развива ролята на американската армия - от олицетворение на сблъсъка между коренните жители и новата американска нация през миналите векове, през ХХ век именно тя е институцията, в чиито редове по фронтовете на няколко войни индианци и бели се сплотяват за своя общ бъдещ живот.
Еманципирани ли са вече индианците?
В последните години (предимно в САЩ) по отношение на индианците се налага все повече наименованието „коренни американци“ или „американци по произход“ (Native Americans), макар че и то е подложено на дебати и противоречия. Голяма част от индианците в САЩ продължават да живеят в резервати. Някои от тях (със специално разрешение, което важи само на териториите на резерватите и в определени щати като Калифорния) се занимават с доходоносния хазартен бизнес в казина.
Изразът „червенокожи“, разпространен широко в европейската масова култура за обозначаване на индианците, няма нищо общо с естествения цвят на кожата им, който е бял до леко мургав. Европейците започват да наричат така местното население, когато срещат беотуките — племе, което най-напред влиза в контакт с викингите през XI век и след това с англичаните през XVI век. Беотуките рисуват както лицето, така и тялото си с охра, откъдето идва червеникавия оттенък на кожата. Племето изчезва напълно през XIX век.
Смущаващ обаче е фактът, че от 1907 до 1981 г. Америка принудително е стерилизирала над 60 000 свои граждани от индиански етнос, защото са малоценни индивиди и не са недостойни да се размножават. Твърди се, че тази програма е послужила за пример на нацистите.
Общият брой на индианците по света е около 30 милиона по данни от 1960-те. По данни от началото на XXI век обаче общият им брой надвишава 60 милиона души, разпределени в около 1000 различни етнически групи и народности. В края на XV век, преди окончателното завладяване от европейците, общият брой на етническите групи е 2200.
/По материали в интернет/
