Благоевградчанина Румен Угрински: Завършвах НАТФИЗ, когато разбрах, че имам брат, после той изроди дъщеря ми

Благоевградчанина Румен Угрински: Завършвах НАТФИЗ, когато разбрах, че имам брат, после той изроди дъщеря ми
Румен Угрински
 
Актьорът Румен Угрински е един запомнящ се образ – не само с ролите си в столичния куклен театър, където играе, но и с атрактивните си изяви на малкия екран, както и в редица телевизионни сериали. Създава неотразимия образ на честния митничар Спартак Тишански в „Пълна лудница”. Успява да пресъздаде и цялата речева динамика в образа на Алекси Сукалчев. Безпогрешен е и докато изопачава… грешките на президента! 

В живота си обаче Румен Угрински има все по-рядко възможността да бъде себе си - просто защото хората очакват от него колорити! В пределно откровен тон и между закачките водещият на „Господари на ефира” споделя и сериозни факти и мисли, зад които обаче няма маска, а е самият той!



- Вие сте част от “Господари на ефира” от 2008 г., при все че сте преди всичко актьор... 
- Мога да кажа, че „Господарите” влязоха абсолютно стремглаво в живота ми и днес вече са част от него. Но аз никога не съм бил от амбициозните хора, които да се бутат постоянно, все да търсят как да направят нещо по-различно. Винаги театърът ми е бил основен приоритет. Там съм се развил с идеята, че ще правя нови и по-различни постановки – и действително ми се случват там нещата. Телевизията се оказа нещо наистина много по-различно и ново за мен. Това, че си актьор, помага, но все пак се изискват и много други качества, една друга концентрация, която на сцена, с публика и вече готов текст, е нещо съвсем различно.

- Казват, че в телевизията трудно се градят приятелства, защото интересите и интригите са повече от възможностите за това. Поне отстрани обаче, при вас изглежда, че има приятелство, например с Мария Игнатова…
- И то наистина е така, и слава Богу, защото за другото сте абсолютно права. Ама много личат винаги и интригите, и интересите и на тези хора отдалече им личи, че просто изпълняват някакво задължение. С Мария, а и не само с нея, сме в момента много добри приятели. Определено се намерихме, тя е голям фен на филмите.

Ugrinski_gnatova.JPG

- Има толкова примери за хора, които, щом като веднъж ги покажат по телевизията, се променят драстично. Сякаш вече не стъпват по земята… Вие продължавате да звучите естествено, май не сте прихванали от звездната болест!
- (смее се) Ооо, точно това съм го забелязал и аз! И не знам… много е странно. Много е далеч от мен, макар че ето, че и мен ме дават по телевизията. Имал съм даже някакви моменти, в които хора ме спират в някакви ситуации с думите: „Но нали вие сте еди-кой си…”. И аз отвръщам: „И какво от това?!”. Особена работа наистина. Мен това не ме променя. Напротив – дава ми, допълва ме като личност, нещо повече е. Но за съжаление съм забелязал, че на много хора популярността им влияе. Някои от тях са дори мои по-близки познати, приятели. Усещал съм, че те просто вече се възползват от факта, че са някакви медийни звезди, даже „звезди” е силно казано, но просто популярни лица. Факт е, че телевизията за съжаление те прави много по-бързо достъпен. Дори има много хора, които иначе не са чак толкова харесвани, но когато телевизията постоянно ги натрапва, на моменти започваш да свикваш с тях.

- Бяхте споделили преди време, че когато човек е в образ, може да си позволи да прави наистина всичко, без да носи отговорността, която иначе би носил, например като водещ, като актьор, като човек… Мисля, че го казахте заради култовото ви превъплъщение в образа на Алекси Сукалчев, както и този на президента Плевнелиев…
- Точно така е, да. На мен в нашата професия, не знам защо, но винаги ми е било по-лесното. Защото аз в живота не съм чак такъв… е, не съм някой задръстен, пасивен, приказката ми върви, 

обаче съм някак по-скромен

А когато вляза в тези образи, ставам в пъти по-ярък, различен. Всъщност не ми беше особено трудно да имитирам спортният коментатор – в случая образа на Алекси Сукалчев, защото самият той е невероятно ярък, атрактивен и в живота.

Ugrinski_sokalchev.JPG
...в образа на спортния коментатор Алекси Сукалчев

- Та Алекси Сукалчев влиза в такива невъобразими гласови крайности, коментирайки футболни двубои, че човек си представя, че или всеки момент ще припадне, или поне тези около него са изпопадали…
- (смее се) Да. То е нещо страшно! Направо е нещо уникално! Толкова силен темперамент – не само в професията, но и в живота, че даже аз правя по-малко от това, което той подава от себе си. Изказът му е такъв, че не е необходимо да даваш нещо повече, за да го имитираш - просто трябва да разиграеш някои моменти, за да се получи пародията. Например, когато трябваше да изиграя онзи култов момент, в който той крещи с пълно гърло името на румънския футболист Моци, за малко щях да си изплюя дроба (смее се)!

- Не такова е положението обаче с образа на президента Плевнелиев - той е диаметрално противоположен на подобенUgrinski_vatre_visoka_maria.JPG темперамент и изразни средства…
- Категорично, да. Там е другият момент, че трябва да откриеш за себе си нещо, което да можеш да изопачиш, да го засилиш. Неща, които обикновено той показва в някои малки моменти, но ти трябва да можеш да уловиш, за да стане интересен образът. Дали това, че чете от листчета или пък бърка някои думи – после аз правя точно тези грешки умишлено, за да засиля този му образ.

Но в интерес на истината първия път, когато решиха, че именно аз ще изиграя президента, като вицепрезидент тогава до мен застана Мария Сапунджиева (като имитация на вицепрезидента Маргарита Попова, б.а.), а истинският президент беше в публиката – и дори ни поздрави. Не очаквах, да ви призная, защото в нашата държава много странно, но рядко се приема, че има актьори, които иронизират – дали грешките, дали хубавите неща в определени хора. Не се възприема много-много, някои се и сърдят дори.

- Може би визирате прототипа на Егаси Костов, който изиграхте преди години? Реалният човек – майор Краси Костов, май ви се поразсърди тогава. А може би не е бил само той?
- Така се получи наистина тогава. Имаше един момент, в който 

той се беше нацупил 

беше казал да не се подигравам с него, защото представлявал все пак една институция… Ама самият факт, че той излиза в качеството си на такъв, и говори как „си сменяме зимните гуми с летни или обратното”, точно когато трябва да си слагаме зелето в каците?! То даже имаше и рисунки, нагледно… Е, как да не се хване човек за това нещо! 

- Разбрах, че сте получавали във времето покани да играете и в други театри, но сте отказвали. Разочарован ли сте от нещо? Не е трудно човек да се обиди от липсата на отношение като цяло към културата в България…
- В интерес на истината, ако тръгна да говоря за отношението на държавата към изкуството и културата, сигурно нищо хубаво няма да кажа. И ще говоря дълго. Това не е нормално! Ти, ако за култура не даваш средства и не мислиш за духовността и за душата на хората, какво правим?! Нито заплатите са ни кой знае какви, нито условията са добри. Всички сме на едно и също дередже… А актьорството не е никак лесна професия, между другото.

- Да, бяхте я сравнили по степен на напрежение с тази на… космонавтите!
- Ха, точно! Напрежението и вълнението наистина е аналогично. Даже казват, че излизането на сцена пред голяма публика 

е равнозначно на… среща със смъртта

Толкова е крайно и силно и трябва да съумееш да го овладееш.

- А рядко, когато хората говорят с усмивка за гафовете, за които са разбрали при актьорите, си дават сметка, че между тях със сигурност има и с по-опасен характер и последици… Вие сте имали по-страшни моменти на сцената!
- Имал съм, да. При един спектакъл например – „Червената шапчица”, бях почти пропаднал на първия ред при публиката. И беше страшно! Тогава се правеше ремонт на дъното на сцената и всичко беше изнесено на аванссцената, а за да се увеличи тя, бяха махнати 3-4 реда от столовете на публиката и на тяхно място сложени едни огромни практикабли – кубове, на височината на сцената. Не знам какво беше станало, те ли бяха не добре позиционирани, аз ли стъпих не както трябва, но изведнъж кракът ми хлътва, дупката между кубовете се разширява и аз пропадам. В този момент огромните кубове се превъртат и с удар тряскат с ръбовете и страните си главата ми. Направо ми причерня. А аз през цялото време съм с огромна маска върху главата и ходя по сцената – играех вълка. Когато това се случи, си мислех, че в този момент представлението ще спре, защото просто нямах идея как ще продължа…

- И какво стана? 
- Беше си ужасен удар. Добре, че маската излезе супер здрава, че иначе не знам какво щеше да стане… О, ролята продължи, да. Нямаше как. Както се бях заклещил и не знаех на кой свят съм, излязох от дупката. Не знам как го направих, как продължих, но стана. Има такива моменти, в които просто не знам кое как става… получаваш някаква енергия отнякъде и продължаваш.

- В „Като две капки вода” неотдавна Димитър Рачков и Васил Василев-Зуека много се шегуваха, почти на всеки лайф, с Маги Халваджиян – заради този прословут арменски произход. А аз, доколкото знам, и при вас има такава жилка…
- (смее се) Да, не се спряха! И при мен има такъв произход. Майка ми е арменка – казва се Анна-Сърпухи Саркис Папазян. А в интерес на истината Маги Халваджиян и екипа разбраха може би на петата година, откакто бях започнал да работя с тях, за тази арменска жилка.

- Чак на петата година?! Сериозно?
- Да, защото аз по фамилия съм си с бащиното име и не се разбира. А аз и не бях разказвал дотогава. Не е ставало изобщо дума за моя произход. Даже много малко хора знаят, че имам арменски произход. А и нали всяка година арменската общност се събират по традиция, имат си повод – за първи път тази година чак аз бях поканен на тази среща и се присъединих.

- Когато излезете извън сцената или извън камерите, лесно ли играете в живота образа на… Румен Угрински?
- Ооо, много хубав въпрос! Но и труден… замислям се, че когато съм в компания, която ме провокира да кажа или да направя нещо интересно, аз го правя и става забавно. Но иначе отстрани, ако ме погледне човек, когато не съм в компания, а например вървя по улицата, вероятно изглеждам даже прекалено сериозен. За съжаление тази известност пречи да ги има тези моменти, защото по-често хората те спират, нещо те питат, а ти от благодарност искаш да им отвърнеш… Не можеш сякаш съвсем да се отпуснеш, а на мен май точно това започва да ми липсва. И да си не този Румен Угрински, който познават всички, а друг, който да бъде съвсем непознат.

- Знам, че има една емблематична среща в живота ви. Говоря за срещата с вашия брат, за когото не сте знаели, че съществува…
- Да, имах такава среща в живота си. Не очаквах изобщо нещо подобно, а и нямаше как да бъда подготвен. Но винаги идва момент, в който научаваш за това. Просто родителите ми преценили, че трябва да има точен момент, за да ми кажат, а такъв все не е идвал, и са минали години. Не че са го крили, в никакъв случай, но аз научих, че имам брат от първи брак на баща ми, продължил няколко месеца, чак на последната си година в НАТФИЗ. Иначе аз имам и друг брат, с когото съм израснал и който е 9 години по-голям от мен. Той също е знаел за другия брат, на практика

само аз не съм знаел

Дали са закъснели малко или не, не знам, аз не ги виня, нито ги съдя, защото в крайна сметка сега вече всичко е наред. В началото бях като стреснат, много изненадан, не знаех къде се намирам. Но днес поддържаме връзка и знаете ли – дори той е човекът, който изроди дъщеря ми! Той е прекрасен доктор-гинеколог. И съм щастлив, че го познавам.



Ugrinski4.JPG

- Какво нещо е животът само – човек, за когото разбирате в движение, че ви е брат, впоследствие се оказва и човекът, помогнал на детето ви да дойде на бял свят!…
- Ами да… Човек никога не знае и това е най-хубавото на живота. С него всъщност още след първото ни виждане си станахме много близки - все едно, че сме живели заедно цял живот. А с татко не сме говорили за този негов кратък първи брак, аз съм бил и прекалено малък. За съжаление го загубих още когато бях тийнейджър. Може би и да ми бяха казали тогава, нямаше да разбера достатъчно добре. А и баща ми беше доктор-психиатър, така че най-добре е могъл да прецени, че не е удачният момент. 

- Но пък майка ви е педагог – намерила е нужния подход, за да ви улесни в сюблимния момент. А и да не забравяме, че с момчета е по-трудно…
- Е, да, да… Така се получи. И да, и аз, и брат ми – момчета, а майка ми вероятно е искала аз да съм момиче. Но – съжалявам (смее се)!

- При положение че майка ви ви е виждала десетки пъти вече в женски дрехи и образи, вероятно отдавна е компенсирала това си желание…
- (смее се) О, дааа, много ми се радва. И понеже родният ми брат също е актьор, съм го питал как съм бил, защото нищо не казва, а е минало едно, второ предаване… И той накрая вика: „Еми, брат ми, готин си, какво да ти кажа… Ама ти май само жени и гейове правиш!” (смее се).

Ugrinski_vatre_visoka.JPG- Много ми е интересно в такъв случай как реагира дъщеричката ви при вида на баща си в пола?
- О, тя беше доста стъписана в първите моменти след някои от женските ми образи, защото аз слагах едни коси, перуки, едни чудеса и тя беше втрещена, а и беше още доста мъничка. Сега вече няма проблем, възприема всичко, хили се. Обръща се един път преди години с думите: 

„А, тате, ама ти защо си мама?!”

(смее се).

- Ами и съпругата ви – Биляна Казакова, също е актриса, така че колоритът е пълен!
- Тя много се забавлява. То си е едно подвижно забавление за всички. А и аз, да ви призная, много обичам да готвя, така че със съпругата ми открай време си помагаме, без да разграничаваме кое е женска, кое – мъжка работа. 
Но, знаете ли, когато си говорим така за отношенията, при нас наистина е весело, но истината е, че много често попадаш на хора, които таят силна омраза и злоба в себе си. Нещо, което ми е супернеприятно и което за съжаление е ежедневие – когато се сблъскаш с тази простащина, с хора, които абсолютно не зачитат другия човек. Защото в момента те са силните на деня… 

- Говорите за хората, които имат власт, тези в политиката?
- И не само. За съжаление има едни такива дребни душици – това им е начинът на живот, така мислят, така живеят. Имащи самочувствие – незнайно откъде?! И решават за минути – било то на пътя в колата или на друго място, че ще направи някакво нарушение… Ама ей така, защото примерно той е… с по-голямата кола в момента! Това е начин на мислене. Кофти хора, с които искам да имам все по-малко допир! Даже не искам да познавам такива хора. Точно с тези абсурди и с това нагло поведение се опитваме и ние, в „Господарите” да противодействаме – като някаква институция, в такава се превърнахме едва ли не, защото хората ни направиха такива. 

- Но това със сигурност създава и врагове! Същите тези нагли хора, които мислят на дребно например – не са ли правили такива опити да ви саботират?
- О, със сигурност има. Имаше наскоро едно предаване, в което един човек, ама нагъл, нагъл, до безкрайност - и виждаш как едни ощетени от него хора го питат защо не им връща парите, задават му конкретен въпрос, защото са имали срок от 30 дни, а е минала една година. При което въпросният човек се обръща към нас, към екипа, с думите: „Вие сте никакви, бе! Какви сте вие, бе?! Жълтото предаване!”. Просто толкова безсилен и злобен, че друго не можеше да каже. Злобата и завистта просто убиват хората – и за съжаление тук, в нашата държава, това скоро не виждам как ще се промени. И аз съм имал проблеми, всеки има, но не можеш да си ги разрешаваш по този начин.

- Манталитет, който не се изкоренява!…
- Точно! И в един момент спираш да общуваш с такива хора, защото виждаш, че те нямат никакви, ама никакви ценности, никакви принципи. Ама те и не знаят да се радват на живота! И сте права за манталитета – айде, мисленето може да се промени, понякога става по-трудно, но не е невъзможно, докато манталитетът е просто…

- Били сте в родната казарма цели 2 години, а там със сигурност сте пречупили и мислене, и навици. Вероятно не таите мили чувства за този период, но и в него със сигурност е присъствала повече дисциплина, отколкото в антипримерите, за които споменахте преди мъничко…
- В интерес на истината човек в живота си има всякакви случки, които го променят, променят мисленето му, всичко… Но две години в тази казарма - не можете да си представите!... Аз дори не обичам да говоря за този период, за казармата, и сигурно не съм от типичните мъже, които постоянно се връщат към тези моменти. За мен това е изключително безсмислено… и като кажат сега „който не е минал през казармата, не е мъж” - това са пълни глупости, ама глупости на търкалета! 

Там просто не си ти… Ти нямаш нито волята, нито правото на нещо. Аз бях свързочник-радист. В общи линии трябваше да знам Морзовата азбука наизуст и нещата, които получаваш, приемаш и трябва да предадеш, бяха само на този език - това са точки, тирета, с по пет знака и всеки знак означава определена буква или цифра. И после всяка буква в комбинация с други означава друго… и то става една дълга и широка. Успяват просто да те потискат и да те мачкат по закон, защото имат това право! 

Супер унизително е 

в един момент…Така че казармата, ако не си професионален войник, е някакъв абсолютен абсурд. Да, можеш да отидеш за няколко месеца, за половин година, да се запознаеш за какво става дума, това е нормално – но аз бях 2 години, 3 месеца и 8 дни, още ги помня. Пълно безсмислие!

- Влияят ли ви още слуховете – на вас и на семейството ви, бидейки с популярността, с която сте към днешна дата?
- Мен май ще щадят донякъде… Но и това е пълно безумие за мен! Лъжите са нещо страшно! Не знам… В един момент се появи някаква информация за едва ли не проблеми в семейството ми, със съпругата ми, пък едва ли не сме се развеждали… В този момент с Биляна се замислихме за малката - как ще го приеме, кога ще го разбере, но, слава Богу, ние бяхме тогава заедно. Тя се разстрои, защото беше чула от нейна приятелка, с която учеха заедно, но всичко мина бързо. Пита ме: „Тате, това така ли е?” Казвам – не. И тя: „А тогава защо пишат?”. Ами ето това е въпросът! Как да обясниш на детето си защо пишат…

Едно интервю на Анелия ПОПОВА
 
Прибави коментар
   
Име * :
Град :
Коментар * :
 
Прибави
 
 

WebDesignBG