Навършват се 184 години от рождението на Васил Левски. По този повод ви предлагаме разказ на проф. Спиридон Казанджиев (1882-1951) - психолог, философ и публицист, публикуван на страниците на списание "Златорог" през 1939 г. В него професорът предава спомен на своя баща, кратък епизод от обиколките из страната на Апостола на свободата.
Трябва да съм бил в трето или четвърто отделение. Наскоро беше излязъл в отделна книга романът "Под игото" и през лятото, вечер, след ядене, брат ми го четеше на цялото семейство. Моите родители бяха неграмотни и тия семейни четения бяха традиция в къщата ни. Вечеряхме на двора под голяма лозница и аз чаках с нетърпение да свърши вечерята. Тогава снемахме лампата ниско и брат ми започваше. Аз лягах на гръб върху постланата рогозка и слушах.
Романът държеше фантазията ми напрегната; аз пренасях действието ту в нашия двор, ту във воденицата при Чакала, ту в Батошевския манастир, дето бях вече ходил. Често, във връзка с романа, баща ми разправяше дълги и увлекателни спомени от турско време. При такава обстановка една вечер той ни разказа следната история.
Като се оженил, баща ми напуснал брат си, при когото учил бакърджийския занаят и почнал да работи самостоятелно. Тъй като от брат си не получил никакви средства, отначало поправял само стари съдове. Желанието му обаче да изкара нова стока било голямо и затова, щом посъбрал малко вехтък бакър, дигнал го един ден с чувалче на гръб и тръгнал за Търново да си купи нов бакър. По пътя, към обед, го настигнал един конник, млад човек, и тръгнал ведно с него.
Конникът попитал баща ми къде и по каква работа отива, и в разговора, който повели, баща ми му разказал житието си - как слязъл някога от Балкана (Орешака при Троянския манастир) да учи занаят при брат си в Севлиево, как работил тук 7-8 години и как, след като се оженил, се отделил, без да получи от брат си какви да е средства. Докато говорили така, стигнали с. Балван, насред пътя между Севлиево и Търново. Край шосето, в окрайнината на селото, имало едно ханче; там те смятали да спрат, за да обядват и нахранят коня. На чардака пред ханчето обаче, били насядали няколко турци. Конникът посочил напред една поляна с група дървета и казал, че там ще се отбият да хапнат и починат. После той запял и така продължили по шосето, без да се отбият на ханчето.
На поляната те спрели при дърветата и се приготвили да обядват. Конникът извадил от дисагите баница и подал едно парче на баща ми. Баща ми отказал да вземе баницата, понеже било през пости и не блажел. Тогава конникът започнал да говори за участта на нашия народ и казал, между другото, че докато само ще постим и ще се молим на Бога, турците (и посочил към ханчето) ще бъдат господари на земята ни и ние ще им робуваме.
След като си починали, пътниците продължили. Конникът карал известно време заедно с баща ми, после си взел сбогом и заминал напред.
Късно след пладне баща ми пристигнал в Търново и отишъл направо при търговеца на бакър. В магазина той заварил същия конник, с когото преди това пътувал и с когото сега отново се поздравил. Търговецът отделил след това новия бакър, който баща ми искал да вземе, претеглили вехтия бакър, но сумата, която трябвало да се доплати, надминавала парите на баща ми. Една част от отделения бакър трябвало да се върне обратно. Тогава се намесил конникът, извадил една турска лира, доплатил разликата и не позволил да се връща стоката обратно. Веднага след това той излязъл.
- Кой е този добър човек? - попитал баща ми търговеца.
- Че не се ли познавате? Вие се поздравихте, когато ти влезе в дюкяна и аз помислих, че се знаете.
Баща ми обяснил на търговеца, че е бил настигнат днес по пътя от него и че са обядвали заедно, но че не го знае кой е.
- Този е Левски - казал търговецът.
Баща ми, който бил чувал вече за Апостола, останал поразен.
Тоя спомен баща ми е разправял и по-късно, когато аз или по-малките ми братя и сестри сме говорили за Левски във връзка с някое четиво в читанките и христоматиите. Тогава баща ми свършваше разказа си с напомнянето: така да знаете - в началото на моята работа, в основата на нашия дюкян и нашата къща стои тая помощ, която ми даде тогава Левски.
Докато бях малък, аз изпитвах страшна гордост от това, че баща ми е видял Левски и че той му е помогнал за първата нова стока, която той изкарал. Тази помощ беше за мене някаква благословия, светена вода, тайнство някакво в основите на нашето семейство.
По-късно, когато пораснах, това чувство на гордост се превърна в морално задължение. Аз чувствувах винаги и във всичко, че трябва да бъда достоен за подкрепата, която Левски е дал някога на родителите ми - още повече, че тая подкрепа е била от средства, събирани за свято дело.
Преди няколко години, когато излезе първият том от съчинението на Димитър Страшимиров за Левски, в една случайна среща с покойния вече автор на тоя труд, аз му разказах горния спомен. Страшимиров работеше тогава над втория том - биографията на Левски - и ми се оплака, че среща големи мъчнотии, поради липса на достатъчно данни: животът на Левски, като живот на революционер, е бил винаги скрит, следите му е трябвало да бъдат заличавани и затова материалите за биографията му са оскъдни.
Страшимиров изслуша с голямо внимание моя разказ и ми каза, че наистина в Търновския частен революционен комитет се знае да е участвувал и един търговец на бакър и че това обстоятелство прави разказа достоверен. Той мислеше дори, че ако можеше да се установи точно времето на това пътуване на Левски за Търново, може би ще се намери в бележниците му отбелязана и сумата, която е дал тогава на търговеца, тъй като в бележниците си той е вписвал всичките си разходи, дори и за кафетата, които е пил.
На Страшимиров се стори обаче, странно, че Левски, който е познавал толкова добре народа и е зачитал неговите традиции, е можел да говори така за постите пред един човек от народа. Тоя разговор го учудваше.
Аз не споделих учудването на Страшимиров, не го споделям и днес, тъй като думите на Левски за постите не трябва да се тълкуват пресилено. Те не са били проповед против религиозните традиции на народа, нито са били израз на някакво безбожие. Очевидно, Левски е взел в случая само повод, за да каже по-нататък, че за освободителното дело на народа не е достатъчно да постим и да се молим, сиреч да се уповаваме на Бога, при пасивно търпение и бездейно очакване, а че за това дело трябва и да работим.
И наистина, какво друго е можело да бъде словото на един революционер, който беше взел съдбата на народа си в свои ръце. Нали сам той беше снел расото от плещите си, за да мине от молитва към дело.
Тъкмо в тия борчески думи на Левски, както и в състрадателното му отношение към един беден и трудолюбив младеж от народа, аз виждам особената цена на горния спомен и смятам, че той не е без значение за бъдещия биограф на Левски.
Проф. Спиридон Казанджиев,
сп. "Златорог", април 1939 г.
